В тази регресия, с помощта на душата си, Сияна успява да се наслади на красотата и величието на Природата. По време на своята бърза вълнуваща разходка, тя се озовава до ядрото на планетата Земя; предоставя й се възможност да осъзнае в пълнота връзката си с Творението – със скалите /минералното царство/, с растителния и животинския свят, след което душата й я отвежда до превъплъщения в човешко тяло.
Сияна: Усещам се, като че ли гледам глобуса на Земята. И минавам като духчето Каспър. Като че ли мога да вляза от някой меридиан.
А.А.: Влез и ми разкажи какво се случва. Успяваш ли да влезеш?
Сияна: Влизам в нещо като тунел. Като тръба. Още съм в тръбата. Не е страшно! И е интересно! Любопитна съм! И на къде отивам…?! И виждам ядрото! Като че ли е на Земята, защото тя ми е по-позната. Много е горещо, ярко, жълто, огнено, зареждащо! Зареждащо и изчистващо! И е топло, и знам, че има още нещо освен това, което виждам! – Един друг свят, който е загадъчен…! – И защо е там?!
А.А.: Защо е там? – първата мисъл, образ или усещане.
Сияна: Защото и аз съм там. Част от мен е! – Ама, защо съм там?
А.А.: Нека душата да помолим да ни даде отговор! – Каква е причината да си там?
Сияна: Ами, има ме и в малкото, и във видимото и в невидимото!
А.А.: Как? По какъв начин те има и в малкото, и във видимото и в невидимото?
Сияна: Ами, голяма съм – навсякъде съм! Някак си повече… Обично ми е навсякъде! 🙂 /появява се красива емоция/. Като зареждане. Като батерия, не в контакт точно, но нещо ми дава да се УСЕЩАМ повече. И какво чудно е! Колко е красиво!
Усещам живот! Виждам! Гледам камъни, скали.
А.А.: Те приличат ли на тези, които са над повърхността или са различни?
Сияна: По някакъв начин приличат, само че като че ли фантазията ми се рее и си представям как само живот… – Усещам живот! Не го виждам. Но, в една кафява скала искам да проникна – в шуплите! Да я усетя, че е част от мен! И аз съм там! И като че ли я обичам! 🙂
А.А.: Чудесно! Попитай скалата, тя иска ли да ти каже нещо?
Сияна: Че съм много стара и съм си част от там. Като че ли съм си оставила отпечатък някакъв.
А.А.: Как изглежда този отпечатък?
Сияна: Като ДНК. Като доказателство, че съм била и там… Като че ли в някаква ролба се спускам. Така ми е ДНК-то. И я виждам там. И се върти, върти, върти… и тя е там в скалата, или във всяка… Все едно уголемяваш и виждаш ДНК-то с нишките. Като че ли съм проникната от там. – Не! – И аз съм част!
А.А.: Тази информация по какъв начин може да ти помогне в настоящия ти живот?
Сияна: Че няма да изчезна! И че съм била! /освобождава се хубава емоция/.
А.А.: Наслади се на чувството! Наслади се на момента, изживей го в пълнота!
Сияна: Като дърво с корен се усещам. Слънцето ме напича. И по клоните ми има пъпки! 🙂 Зелени! Като че ли съм като дъб, но и нещо като ябълка и череша усещам?! Докато го казвам, виждам цветчетата. Но, иначе съм дъб.
А.А.: А това слънце, то от къде огрява? – Ти все още си в ядрото на Земята, така ли? Или сега си на друго място?
Сияна: Сега съм дърво.
А.А.: Къде е това дърво – на повърхността на Земята или не?
Сияна: Да. Голямо, широко, старо. Поглъщам, зареждам се …! Поглъщам нещо като енергия. Сега се усещам като че ли както съм дърво, съм разперила ръце нагоре. И има хора около мен – да се зареждат. Седнали са като да си починат и искат да ме прегърнат, за да се заредят те.
А.А.: Ти как се чувстваш от това?
Сияна: Ооо, чудесно е! 🙂 Плаче ми се от радост! /освобождава се хубава емоция/
Хем съм поляна, хем съм само аз – и някак си по-високо е. Чисто ми е, чист ми е хоризонта.
А.А.: Ти си само дърво или има и други около теб?
Сияна: Като че ли – да. На някакъв връх. Поляна е, но ми е широко… А сега виждам…, гледам надолу и има по-ниски. Полегато е… Виждам само като килим облечен – скалите са, но са завити със зелено. Мъгла е. Диша планината! 🙂
Усещам се широка. Искам цялата да е в мен и да подскачам, да я усещам с всичко, и да обикалям само.
А.А.: Можеш ли?
Сияна: Ами, като птица хвърча. И само кръжа, кръжа, кръжа, кръжа… И ми е пълно!… И ми е красиво!… Чудесно е! 🙂
А.А.: А тази птица самичка ли лети или има някой около нея?
Сияна: Ами, не – природата е само. Иначе е самичка. И искам да разгледам навсякъде – от голямото до малкото, и да го усетя!
Всичко е чудесно и е в баланс! Страхотно е! Навсякъде има живот! Усещам го просто! Като боцкане! И като светулка, ако се взра в него – искри!
А.А.: Как е постигнат този баланс? Каква е формулата?
Сияна: Ами – да вляза във всяко нещо, за да го видя колко е хубаво и да го усетя – като духче. Или както са дори и насекоми, и микроорганизъм – и като такова ми е любопитно. И пак е навсякъде! И просто трепти! Всичко има, навсякъде! 🙂
……………
А.А.: Какво се случва сега? Продължаваш ли да се рееш във въздуха?
Сияна: Да. Някакъв черен кол, като клон или като бариера, не знам защо, от дясната страна го виждам?! Като някаква сянка, знам ли?! Изкривен е клона. Но, не е ясно изкривен, ами нещо сляпото око ли…?! Където и да погледна, пак ми е такова – като сянка. Каква е тази сянка?!
А.А.: Попитай! – Каква е тази сянка? Какво е това?
Сияна: Ами, умът ми.
А.А.: Как да разсееш сянката?
Сияна: Хм… Ами аз и в нея мога да вляза. 🙂
А.А.: Чудесно! Влез! Какво е усещането?
Сияна: Като влизах ми пречеше, пък иначе е много смешна. 🙂
Като килийки има в нея. И като пита от кошер. В началото са малко тъмнички тия килийки, ама са идеални! Еднакви! Само знам, че са килийки, а пък сега ми се виждат жълти и имат мед.
А.А.: Добре… Какво иска да ти каже/покаже душата ти с тази асоциация?
Сияна: Че меда е хубаво нещо! 🙂 Аз обичам мед!
А.А.: Как да стигнеш до меда в сянката?
Сияна: Ами, не е толкова страшна сянката! Да влизам и да знам, че не е лошо, а е хубаво…, сладко е! Но, отстрани изглежда, че жили! Да, ама много обичам мед! 🙂 И аз обичам да обикалям като пчеличка! – Сега съм така.
А.А.: А сега къде си?
Сияна: Ами навънка съм и хвърча…
А.А.: Като пчеличка или …? /прекъсва ме/
Сияна: Да. 🙂
А.А.: Как изглеждаш?
Сияна: Ами, весела и любопитна. И не знам къде по-напред искам да отида! 🙂 В планината съм и в гората пак. В балкана. Много е хубаво от горе! 🙂
Като че ли ми е добре. Знам, че има и други, ама на мен ми е хубаво самичка. Мога да поема всичко и от всякъде. И аз съм всичко! Ама пак съм малка. Знам, че трябва да вървя напред – да хвърча отгоре. Няма да се загубя, ще се върна! А сега искам да кръжа!
Гора има и е килим – мекичко е. Но, усещам и знам, че съм в планината. И усещам и твърдото, и мекото. Много обичам планината!
А.А.: Има ли нещо, което трябва да правиш, за да се зареждаш по същия начин, както се чувстваш сега?
Сияна: Искам да пея! Родопско е. И гайди. До Кръстова гора съм. Малко по-надолу като слезеш има една скала и там има като параклисче. Там има… само кръст се вижда. Там съм – до кръста!
Много е широко и чувам „Излел е Дельо”, но като че ли аз го пея, ама мъжки глас. И ехти…! 🙂 /освобождава се емоция/ Много е красиво! – Не знам как да го показвам!
Усещам някак си, като радар съм. Изведнъж нещо така ми се пръска… и на широко… Искам и другите да го усетят като мен. Как да го…
А.А.: Като излъчване ли или …? /прекъсва ме/
Сияна: Като виждане и като излъчване, и като усещане! Ама не знам как да го покажа, и да го видят и другите – много е хубаво!
А.А.: Попитай душата: Как можеш да покажеш това на хората?
Сияна: Да ги водя по такива места, както се усещам аз… И това, което чувам, и… музиката да мога да… Нещо да й правя аз ли?! – Искам да пея, ама не мога да пея! Нямам толкова въздух!
А.А.: Как да си набавиш въздух?
Сияна: Сега пък! – Трябва да се науча да дишам. Сега съм в йога. – Там ми е добре. Там пък ми е спокойно. Много ми е спокойно и виждам ей така… На връх съм, самичка съм. Скала е. И едновременно виждам всичко.
А.А.: Ти самата си йога в момента, така ли, някъде на върха на скалата?
Сияна: Да, да.
А.А.: А мъж или жена – как се определяш?
Сияна: Жена. И има една …, всичко е в някакъв фон и ми се иска … Нещо с някаква фуния ми наливат… на мен. Жълто е – като енергия е. Златно е. Ама, ей така – от горе! Небето е отгоре само! И аз така се обръщам навътре. И си разглеждам всяка клетка. Ехааа! 🙂
Знам, че съм същата като скалите. Святка и като че ли нещо ми трепти. И пак скалите, и аз както съм. Хубаво е! Както е тая фуния и както се усещам за трептенето, вече съм като в пещера. Ама тая пещера не е толкова лоша. Като че ли прави връзка тая пещера и с ядрото. И ядрото го виждам!
А.А.: През нея ли можеш да стигнеш до ядрото или просто тя е като портал нещо?
Сияна: Не знам. Тя е свързана. Тя е част от пътя ми към ядрото. И там е жълто. Там е по-жълто и червено. А горе е бяло и жълто – от към главата ми, където влиза.
А.А.: Добре…, т.е. ти получаваш енергия в момента от двете места – от ядрото и от …? /прекъсва ме/
Сияна: Ами, като кръг е. Но, виждам само едната страна от кръга. Знам, че е кръг.
А.А.: Коя страна виждаш, коя част?
Сияна: Небето, аз-йога, пещерата. А аз като йога и пещерата, сме като живот еднакъв. И после слизам – тази пещера е от моите частици, като клетките ми. И после отивам към ядрото. Знам, че трябва да го предам… или си мисля, че и там е същото, но не знам. Знам, че трябва да сляза до долу.
Горещо е…, но знам, че има и там такова като мен – живот! Любопитно ми е, но ми е горещо!
А.А.: А искаш ли да слезеш или не?
Сияна: Ами знам, че го има и има някаква връзка с мен, но не искам! Радвам се, че има живот там! Знам го!
Чудно ми е защо не искам да сляза до долу?!
А.А.: Попитай душата: защо не искаш да слезеш до долу, каква е причината?
Сияна: Ами, като че ли ме е страх. Хем ме привлича… Но, неизвестното… и дали ще…, и какво ще видя там…?! Знам, че има нещо, но не знам какво ще видя! И дали няма да изгоря?! И дали е за мен?!
А.А.: Нека да попитаме душата – подходящо ли е да слезеш да погледнеш или е по-добре да не слизаш? Какво ти отговаря? – първата мисъл, образ или усещане.
Сияна: Ами – стой си там! 🙂 Хубаво е само че!
Сега се виждам като едно дяволче с ушички. Не е дяволче, ами… като прилепче или… Само че, имам и опашка.
А.А.: Това е като митично същество или по-скоро е живо същество?
Сияна: Животинка, на земята. Само че, тя гледа дупката преди ядрото и се чуди.
А.А.: Какво се чуди?
Сияна: Какво е това, дето е толкова светло и толкова искри. Знае, че има нещо вътре, ама стои на ръба. Като в чаша, като в котел. Привлича я, топло е! Само че, не иска…! С големи очи съм – големи, кръгли. Малка глава и ушички.
А.А.: А очичките спокойни ли са – можеш ли да се вгледаш в тях? Страхуват ли се или са спокойни?
Сияна: Любопитни са, но има и страх.
А.А.: Добре, какво друго има в очите, виждаш ли нещо друго?
Сияна: Ами, като че ли искам да вляза като в тунел в тях.
А.А.: Можеш ли да го направиш?
Сияна: В тунел съм. В проход – „Витиня“. Все едно съм в кола. И пак отивам към Балкана. Минавам голям язовир и ме тегли. Ходила съм към Родопите и искам пак в Родопите. И пак ми е просторно! 🙂 Пътувам и оставам без дъх, не ми се диша, или пък искам всичко да вдишам. 🙂
Пътувам, просто знам, че пътувам. По магистралата съм. Тази магистрала ме отвежда към Чудните мостове. От дясно ми е скалата. От ляво има пропаст. Пътя е много тесничък. Не сварвам къде по-напред да гледам! В колата съм. Много е хубаво! 🙂 Не знам защо отивам натам?!
А.А.: Попитай душата: какво има там? На къде си се запътила?
Сияна: Ами – към усещането да ми е широко. 🙂
А.А.: Чудесно! Защо душата иска да ти покаже това усещане?
Сияна: Ами, всички сме еднакви и природата е велика!
…………………………………………..
/регресията продължава с по-лични теми и инкарнации в човешка форма/
––––––––––––––––––––––––––––––––––