„ИМА МЕ И В МАЛКОТО, И ВЪВ ВИДИМОТО И В НЕВИДИМОТО“

В тази регресия, с помощта на душата си, Сияна успява да се наслади на красотата и величието на Природата. По време на своята бърза вълнуваща разходка, тя се озовава до ядрото на планетата Земя; предоставя й се възможност да осъзнае в пълнота връзката си с Творението – със скалите /минералното царство/, с растителния и животинския свят, след което душата й я отвежда до превъплъщения в човешко тяло.

 

Сияна: Усещам се, като че ли гледам глобуса на Земята. И минавам като духчето Каспър. Като че ли мога да вляза от някой меридиан.

А.А.: Влез и ми разкажи какво се случва. Успяваш ли да влезеш?

Сияна: Влизам в нещо като тунел. Като тръба. Още съм в тръбата. Не е страшно. И е интересно. Любопитна съм. И на къде отивам…?! И виждам ядрото. Като че ли е на Земята, защото тя ми е по-позната. Много е горещо, ярко, жълто, огнено, зареждащо. Зареждащо и изчистващо. И е топло, и знам, че има още нещо освен това, което виждам. – Един друг свят, който е загадъчен… – И защо е там?!

А.А.: Защо е там? – първата мисъл, образ или усещане.

Сияна: Защото и аз съм там. Част от мен е. – Ама, защо съм там?

А.А.: Нека душата да помолим да ни даде отговор! – Каква е причината да си там?

Сияна: Ами, има ме и в малкото, и във видимото и в невидимото.

А.А.: Как? По какъв начин те има и в малкото, и във видимото и в невидимото?

Сияна: Ами, голяма съм – навсякъде съм. Някак си повече… Обично ми е навсякъде! 🙂 /появява се красива емоция/. Като зареждане. Като батерия, не в контакт точно, но нещо ми дава да се УСЕЩАМ повече. И какво чудно е! Колко е красиво!

Усещам живот! Виждам. Гледам камъни, скали.

А.А.: Те приличат ли на тези, които са над повърхността или са различни?

Сияна: По някакъв начин приличат, само че като че ли фантазията ми се рее и си представям как само живот… – Усещам живот. Не го виждам. Но, в една кафява скала искам да проникна – в шуплите. Да я усетя, че е част от мен. И аз съм там. И като че ли я обичам! 🙂

А.А.: Чудесно! Попитай скалата, тя иска ли да ти каже нещо?

Сияна: Че съм много стара и съм си част от там. Като че ли съм си оставила отпечатък някакъв.

А.А.: Как изглежда този отпечатък?

Сияна: Като ДНК. Като доказателство, че съм била и там… Като че ли в някаква ролба се спускам. Така ми е ДНК-то. И я виждам там. И се върти, върти, върти… и тя е там в скалата, или във всяка… Все едно уголемяваш и виждаш ДНК-то с нишките. Като че ли съм проникната от там. Не. – И аз съм част.

А.А.: Тази информация по какъв начин може да ти помогне в настоящия ти живот?

Сияна: Че няма да изчезна. И че съм била! /освобождава се хубава емоция/.

А.А.: Наслади се чувството! Наслади се на момента, изживей го в пълнота!

Сияна: Като дърво с корен се усещам. Слънцето ме напича. И по клоните ми има пъпки. 🙂 Зелени. Като че ли съм като дъб, но и нещо като ябълка и череша усещам?! Докато го казвам, виждам цветчетата. Но, иначе съм дъб.

А.А.: А това слънце, то от къде огрява? – Ти все още си в ядрото на Земята, така ли? Или сега си на друго място?

Сияна: Сега съм дърво.

А.А.: Къде е това дърво – на повърхността на Земята или не?

Сияна: Да. Голямо, широко, старо. Поглъщам, зареждам се … Поглъщам нещо като енергия. Сега се усещам като че ли както съм дърво, съм разперила ръце нагоре. И има хора около мен, да се зареждат. Седнали са като да си починат и искат да ме прегърнат, за да се заредят те.

А.А.: Ти как се чувстваш от това?

Сияна: Ооо, чудесно е! 🙂 Плаче ми се от радост. /освобождава се хубава емоция/

Хем съм поляна, хем съм само аз – и някак си по-високо е. Чисто ми е, чист ми е хоризонта.

А.А.: Ти си само дърво или има и други около теб?

Сияна: Като че ли – да. На някакъв връх. Поляна е, но ми е широко… А сега виждам…, гледам надолу и има по-ниски. Полегато е… Виждам само като килим облечен – скалите са, но са завити със зелено. Мъгла е. Диша планината. 🙂

Усещам се широка. Искам цялата да е в мен и да подскачам, да я усещам с всичко, и да обикалям само.

А.А.: Можеш ли?

Сияна: Ами, като птица хвърча. И само кръжа, кръжа, кръжа, кръжа… И ми е пълно!… И ми е красиво!… Чудесно е! 🙂

А.А.: А тази птица самичка ли лети или има някой около нея?

Сияна: Ами, не – природата е само. Иначе е самичка. И искам да разгледам навсякъде – от голямото до малкото, и да го усетя.

Всичко е чудесно и е в баланс! Страхотно е! Навсякъде има живот. Усещам го просто. Като боцкане. И като светулка, ако се взра в него, искри.

А.А.: Как е постигнат този баланс? Каква е формулата?

Сияна: Ами – да вляза във всяко нещо, за да го видя колко е хубаво и да го усетя, като духче. Или както са дори и насекоми, и микроорганизъм – и като такова ми е любопитно. И пак е навсякъде. И просто трепти. Всичко има, навсякъде. 🙂

……………

А.А.: Какво се случва сега? Продължаваш ли да се рееш във въздуха?

Сияна: Да. Някакъв черен кол, като клон или като бариера не знам защо от дясната страна го виждам. Като някаква сянка, знам ли?! Изкривен е клона. Но, не е ясно изкривен, ами нещо сляпото око ли…?! Където и да погледна, пак ми е такова – като сянка. Каква е тази сянка?!

А.А.: Попитай! – Каква е тази сянка? Какво е това?

Сияна: Ами, умът ми.

А.А.: Как да разсееш сянката?

Сияна: Хм… Ами аз и в нея мога да вляза. 🙂

А.А.: Чудесно! Влез. Какво е усещането?

Сияна: Като влизах ми пречеше, пък иначе е много смешна. 🙂

Като килийки има в нея. И като пита от кошер. В началото са малко тъмнички тия килийки, ама са идеални. Еднакви. Само знам, че са килийки, а пък сега ми се виждат жълти и имат мед.

А.А.: Добре… Какво иска да ти каже/покаже душата ти с тази асоциация?

Сияна: Че меда е хубаво нещо. 🙂 Аз обичам мед.

А.А.: Как да стигнеш до меда в сянката?

Сияна: Ами, не е толкова страшна сянката. Да влизам и да знам, че не е лошо, а е хубаво…, сладко е. Но, отстрани изглежда, че жили. Да, ама много обичам мед. 🙂 И аз обичам да обикалям като пчеличка. – Сега съм така.

А.А.: А сега къде си?

Сияна: Ами навънка съм и хвърча…

А.А.: Като пчеличка или …? /прекъсва ме/

Сияна: Да. 🙂

А.А.: Как изглеждаш?

Сияна: Ами, весела и любопитна. И не знам къде по-напред искам да отида! 🙂 В планината съм и в гората пак. В балкана. Много е хубаво от горе! 🙂

Като че ли ми е добре. Знам, че има и други, ама на мен ми е хубаво самичка. Мога да поема всичко и от всякъде. И аз съм всичко. Ама пак съм малка. Знам, че трябва да вървя напред – да хвърча отгоре. Няма да се загубя, ще се върна. А сега искам да кръжа.

Гора има и е килим – мекичко е. Но, усещам и знам, че съм в планината. И усещам и твърдото, и мекото. Много обичам планината!

А.А.: Има ли нещо, което трябва да правиш, за да се зареждаш по същия начин, както се чувстваш сега?

Сияна: Искам да пея! Родопско е. И гайди. До Кръстова гора съм. Малко по-надолу като слезеш има една скала и там има като параклисче. Там има… само кръст се вижда. Там съм – до кръста.

Много е широко и чувам „Излел е Дельо”, но като че ли аз го пея, ама мъжки глас. И ехти…! 🙂 /освобождава се емоция/ Много е красиво! – Не знам как да го показвам.

Усещам някак си, като радар съм. Изведнъж нещо така ми се пръска… и на широко… Искам и другите да го усетят като мен. Как да го…

А.А.: Като излъчване ли или …? /прекъсва ме/

Сияна: Като виждане и като излъчване, и като усещане. Ама не знам как да го покажа, и да го видят и другите – много е хубаво!

А.А.: Попитай душата: Как можеш да покажеш това на хората?

Сияна: Да ги водя по такива места, както се усещам аз… И това, което чувам, и… музиката да мога да… Нещо да й правя аз ли?! – Искам да пея, ама не мога да пея. Нямам толкова въздух.

А.А.: Как да си набавиш въздух?

Сияна: Сега пък! – Трябва да се науча да дишам. Сега съм в йога. – Там ми е добре. Там пък ми е спокойно. Много ми е спокойно и виждам ей така… На връх съм, самичка съм. Скала е. И едновременно виждам всичко.

А.А.: Ти самата си йога в момента, така ли, някъде на върха на скалата?

Сияна: Да, да.

А.А.: А мъж или жена – как се определяш?

Сияна: Жена. И има една …, всичко е в някакъв фон и ми се иска … Нещо с някаква фуния ми наливат… на мен. Жълто е – като енергия е. Златно е. Ама, ей така – от горе. Небето е отгоре само. И аз така се обръщам навътре. И си разглеждам всяка клетка. Ехааа! 🙂

Знам, че съм същата като скалите. Святка и като че ли нещо ми трепти. И пак скалите, и аз както съм. Хубаво е! Както е тая фуния и както се усещам за трептенето, вече съм като в пещера. Ама тая пещера не е толкова лоша. Като че ли прави връзка тая пещера и с ядрото. И ядрото го виждам.

А.А.: През нея ли можеш да стигнеш до ядрото или просто тя е като портал нещо?

Сияна: Не знам. Тя е свързана. Тя е част от пътя ми към ядрото. И там е жълто. Там е по-жълто и червено. А горе е бяло и жълто – от към главата ми, където влиза.

А.А.: Добре…, т.е. ти получаваш енергия в момента от двете места – от ядрото и от …? /прекъсва ме/

Сияна: Ами, като кръг е. Но, виждам само едната страна от кръга. Знам, че е кръг.

А.А.: Коя страна виждаш, коя част?

Сияна: Небето, аз-йога, пещерата. А аз като йога и пещерата, сме като живот еднакъв. И после слизам, тази пещера е от моите частици, като клетките ми. И после отивам към ядрото. Знам, че трябва да го предам… или си мисля, че и там е същото, но не знам. Знам, че трябва да сляза до долу.

Горещо е…, но знам, че има и там такова като мен – живот. Любопитно ми е, но ми е горещо.

А.А.: А искаш ли да слезеш или не?

Сияна: Ами знам, че го има и има някаква връзка с мен, но не искам. Радвам се, че има живот там. Знам го.

Чудно ми е защо не искам да сляза до долу?!

А.А.: Попитай душата: защо не искаш да слезеш до долу, каква е причината?

Сияна: Ами, като че ли ме е страх. Хем ме привлича… Но, неизвестното… и дали ще…, и какво ще видя там…?! Знам, че има нещо, но не знам какво ще видя. И дали няма да изгоря?! И дали е за мен?!

А.А.: Нека да попитаме душата – подходящо ли е да слезеш да погледнеш или е по-добре да не слизаш? Какво ти отговаря? – първата мисъл, образ или усещане.

Сияна: Ами – стой си там! 🙂 Хубаво е само че!

Сега се виждам като едно дяволче с ушички. Не е дяволче, ами… като прилепче или… Само че, имам и опашка.

А.А.: Това е като митично същество или по-скоро е живо същество?

Сияна: Животинка, на земята. Само че, тя гледа дупката преди ядрото и се чуди.

А.А.: Какво се чуди?

Сияна: Какво е това, дето е толкова светло и толкова искри. Знае, че има нещо вътре, ама стои на ръба. Като в чаша, като в котел. Привлича я, топло е. Само че, не иска… С големи очи съм – големи, кръгли. Малка глава и ушички.

А.А.: А очичките спокойни ли са – можеш ли да се вгледаш в тях? Страхуват ли се или са спокойни?

Сияна: Любопитни са, но има и страх.

А.А.: Добре, какво друго има в очите, виждаш ли нещо друго?

Сияна: Ами, като че ли искам да вляза като в тунел в тях.

А.А.: Можеш ли да го направиш?

Сияна: В тунел съм. В проход – „Витиня“. Все едно съм в кола. И пак отивам към Балкана. Минавам голям язовир и ме тегли. Ходила съм към Родопите и искам пак в Родопите. И пак ми е просторно. Пътувам и оставам без дъх, не ми се диша, или пък искам всичко да вдишам.

Пътувам, просто знам, че пътувам. По магистралата съм. Тази магистрала ме отвежда към Чудните мостове. От дясно ми е скалата. От ляво има пропаст. Пътя е много тесничък. Не сварвам къде по-напред да гледам. В колата съм. Много е хубаво! 🙂 Не знам защо отивам натам?!

А.А.: Попитай душата: какво има там? На къде си се запътила?

Сияна: Ами – към усещането да ми е широко. 🙂

А.А.: Чудесно! Защо душата иска да ти покаже това усещане?

Сияна: Ами, всички сме еднакви и природата е велика.

…………………………………………..

/регресията продължава с по-лични теми и инкарнации в човешка форма/

––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *