„ПРОДЪЛЖАВАЙ! ТИ СИ ЗНАЕШ КАКВО ДА ПРАВИШ!“

Това е част от регресия, в която душата на Виктор го среща с духовен наставник. Той пожелава да научи от къде произтича усещането му, че в миналото си се е занимавал с военно дело. За да получи отговор на въпроса си, духовният водач на Виктор го отвежда до още два минали живота.

/в пространството – с духовен водач/

А.А.: Къде си? Тъмно ли е, светло ли е?

Виктор: Тъмно е. Има силует. Няма лице. Усещането е за фигура – плътна и висока. По-висока от мен. Все едно съм срещу учител. Срещу… Спокоен съм. Спокоен съм много.

А.А.: Може ли да ти покаже от къде идва усещането ти, че в миналото си се занимавал с военно дело?

Виктор: Да. Може да ми покаже.

/минал живот/

Виктор: Ами – храм. Мястото е храм. Не мога да кажа какъв е храма, но съм като в църква. И е точно като църква – със служба.

А.А.: Това назад във времето ли е или е по-съвременно?

Виктор: Назад. Аз съм там… Не знам дали служа в храма, но все едно има… пълно е с мъже, които са войска. Високи са. Големи са. С брони са. Имат оръжие – мечове, копия.

А.А.: Имат ли шлемове?

Виктор: Да. Лицата им се виждат.

Но, храма не е…, храма е на християни. Има свещеници. Има служба – молят се. Те отиват да се бият или се готвят да се бият. Ще има война или ще има битка.

А.А.: А ти част от тази войска ли си или не?

Виктор: Ами, тези хора около мен ги познавам лично. Не знам дали съм войник.

А.А.: Имаш ли усещане за тяло?

Виктор: Да. Мъж съм.

А.А.: С какво си обут? Какво имаш на краката си?

Виктор: Не само краката ми. Аз май съм облечен като тези хора. Повече усещам тежестта му, отколкото… Тежи най-много на гърди и гръб.

А.А.: Какво има там – ризница, броня?

Виктор: Броня. Някаква много…, не мога да кажа точно каква – тежичко е.

А.А.: А под тази броня какво има, можеш ли да усетиш?

Виктор: Има дреха. Плътна дреха. Има… като панталон…, само че дрехата е като риза, която се облича, не която се връзва нещо. Значи, тя… самата дреха прави така, че да не ми убива това, което е над нея – това желязо. В смисъл – плътна е, но не е груба. И не държи студено – приятна е.

А.А.: Ти молиш ли се с другите хора там или просто седиш отстрани, наблюдаваш? Или си част просто от редиците? – Как се усещаш?

Виктор: Аз съм един от тях, но… май не се моля.

А.А.: Какво се случва по-нататък?

Виктор: То, това нещо дето се случва е дълго, в тоя храм. Дълго във времето. В смисъл, няколко часа ли, нещо такова. Повече време се случва. Аз знам, че в храма има не само църковен водач. А водач на тая група мъже, които сме там е… май не е военачалник, май е цар. Май не е… В смисъл, бронята му е скъпа. Оръжието е по-специално. На всичките, които са в храма, той е човека, който води тия хора в храма. – Той ги е завел. А ние сме подчинени. На него сме подчинени пряко.

А.А.: В тези дрехи, с това което се занимаваш – как се чувстваш?

Виктор: Ами, аз знам… Аз знам, че съм войник.

А.А.: Какво е усещането?

Виктор: Ами, известна гордост имам.

А.А.: Има ли друга случка от този живот, която е важна и душата иска да я види?

Виктор: Не. Сякаш не.

/в духовното пространство с водача/

А.А.: Имаш ли въпрос към водача си?

Виктор: Да. – Защо „битка“? – Не казва с думи. Хвана ме за рамото. Подпря ръка на рамото ми. Ами, знаеш ли то… „Защо битка?“ – с това хващане за рамото го почувствах като: „Не е битка“. По-скоро е мир, или е тихо. Аз не знам, че е мир. То е мир, но аз не знам за тоя мир.

/следват лични въпроси/

А.А.: Дали е позволено да видиш от къде произтичат взаимоотношенията ти с Деница?

Виктор: Да. Само кима.

 

/следва втори минал живот:/

Виктор: Аз не знам къде съм всъщност. Просто вървя. В тъмнина. Все едно се промъквам. На открито. Мрак. Пълен мрак. Сам съм и наистина се промъквам някъде и не мога да разбера – извън град ли съм…, в град ли съм? Имам чувството, че съм мъж, защото като че ли имам оръжие някакво. Оръжието ми е острие някакво с дръжка. В смисъл… не е меч, но някакво такова. То е препасано, а ръцете ми са свободни. С връхна дреха съм, ама дрехата е като… пелерина ли е…, ямурлук някакъв… Топло е. Топло е това, което нося отгоре ми. А времето…, времето е ясно, ама не мога да кажа дали е студено. В смисъл, няма звезди, но усещаш хладен въздух. Отивам на точно място. Отивам някъде. Знам – някъде отивам.

А.А.: Добре. Премести се напред във времето и ми кажи къде стигаш?

Виктор: Да. То е вече място с… калдъръм ли е…, павета…, и е нещо като… Не е площад. Не е и мегдан. Нещо като… дето се събират две-три улици, но е кръгло такова. Кръгличко, като площадче такова – две-три улици идват. Има постройки. Не е много голямо, но има постройки. Къщи има. Нощ е. Каменни къщи. Има шум на град – шум на повече хора, като чуване на гласове от къщи, говор.

А.А.: Какво е усещането?

Виктор: Ами, имам да върша нещо. – Задача. Нещо трябва да правя. Аз чакам. На това място чакам. Чакам някой. Аз чакам някой или да дойде, или нещо да се случи във връзка с нещото, което ще дойде.

А.А.: Премести се напред във времето и вече човекът, който чакаш е дошъл. Виж кой идва – мъж, жена?

Виктор: Идва мъж. Изглежда едър човек. Висок. С някаква разлика е от мен по-едър. Но е…, не е бедняк. Добре е. Добре изглежда.

А.А.: Заможен човек, така ли? Какво е усещането към него?

Виктор: Ами, аз този човек…, туй е нещото, което трябва да правя. Аз, хм… хм…, ще се бия ли…, или ще го убивам този човек. Туй трябва да правя. Не знам дали го искам. Но, трябва да го правя.

А.А.: Как се чувстваш – напрегнат ли си или спокоен?

Виктор: Напрежението е като възбуда някаква – от нещо, което ще стане.

А.А.: В смисъл, ти си подготвен психически или не си?

Виктор: Да, да. Знам, че трябва да отида. Знам, че трябва да го свърша – задачата е това. Това е, което трябва да правя.

А.А.: Ти сам ли си си поставил тази задача или някой ти я е поставил?

Виктор: Ами, незнам в момента. Но знам, че чакам. Него съм чакал. Този човек е просто мъж. Мъж с осанка. Даже с положение някакво… Знам, че е сам в този момент и затова аз съм там. Защото той е сам. Няма… Аз съм там със… – за да го причакам съм там.

А.А.: Какво се случва после?

Виктор: Има бой. И…, и побеждавам. Обаче…, обаче и аз съм нещо ударен.

А.А.: Къде те удря?

Виктор: Мисля че… То не е мисля, ами то усещането е за – рамо. Просто знам, че ме удря в рамото. Ляво. По- в посока гърдите…, ключицата… – там усещам…

А.А.: С какво те удря?

Виктор: С оръжие – с хладно оръжие. Моето оръжие е по-остро. Прилича на меч…, сабя… нещо. А той…, той е с по-късо оръжие.

А.А.: Каква е връзката ти с този човек? Защо си решил да го причакаш?

Виктор: Той трябва да не живее по някаква причина. Не е отмъщение. По-скоро е задача от някой – той трябва да не живее.

А.А.: Какво се случва?

Виктор:  Умира. Не съм доволен. Не съм щастлив. Защото знам че, изпълнявайки задачата – това е поръчка, това е нещо, което върша – изпълнил съм поръчката, но не съм убил човек, който имам персонално желание да убия. И той умира заради задачата. Той не умира, защото аз нещо го мразя. Смесено е чувството. Частично ли…, не знам. Задачата… Спокойствие от изпълнена задача, но от друга страна гняв към мен, че не той е човека, който би трябвало да бъде убит. Имам визия за друг виновен. – Човек до този, който съм убил, близко, е виновен. Знам, че това не е първият човек, за когото изпълнявам такава задача… но, само сега съм недоволен от туй, което съм направил, защото знам за истинския виновен.

А.А.: Кой е истинския виновен?

Виктор: Това е човек, който е близък до тоя, който съм убил, но с повече власт. И носи отговорност за това, че този човек е убит от мен.

А.А.: Добре. Пренеси се малко по-назад във времето, когато на теб са ти поставили тази задача – да убиеш този човек. С кого си?

Виктор: Ами, с някой, който мие е шеф. Аз съм на едно място. И това място е нещо като къща…, като зала нещо… Не е голямо – средно или малко. Покрив има. И аз това място си го знам – не съм за първи път. Там е мястото. При тоя човек аз… – мястото и човека са едно. В смисъл, отивам на това място, защото този човек е там.

А.А.: Кой е този човек? Можеш ли да го видиш?

Виктор: Този човек има лице, но то не се вижда. Само незнам маска ли е или качулка. Не го виждам добре – той е в сумрак. Не е жена. Мъж е.

А.А.: Какво е усещането ти към него?

Виктор: Смесено. Значи…, известно страхопочитание и известно уважение като…, като… не началник, а като учител.

А.А.: Той ли те е обучил за тези задачи?

Виктор: Имам усещане за – да. Аз служа. Аз просто служа. Само не знам на учителя или на нещо друго служа.

А.А.: По какъв начин си свързан с Деница в този минал живот?

Виктор: Хм…, имам чувството, че тя е близка на този, който е виновен за това убийство. Тя му е много близка – или му е съпруга, или му е сестра, или му е любовница, незнам. Нещо му е някаква тази жена. И…, и тя носи отговорност май, че този човек е убит от мен. Защото не е само оня, дето първоначално… В смисъл, че то е изясняване на ситуация. В смисъл, първосигнално той е виновен – висшестоящия – докато убивам. Пък той даже май е невинен този човек – той просто е жертва. А… е убит под давление на тази жена на висшестоящия.

А.А.: А има ли някаква друга връзка между теб и тази жена на висшестоящия в този живот?

Виктор: Аз не я познавам. Аз не съм я виждал. Аз знам, че има такава жена, защото тя е личност. Знае се за нея, но…

А.А.: Има ли нещо друго, което искаш да видиш от този живот?

Виктор: Това не е хубав живот. Защото не един е бил… последствие от задачи. Повече са. И не са малко.

/в пространството – с духовен водач/

А.А.: Попитай го /духовния водач/: На какво те учи това, което си преживял в този живот?

Виктор: На болка. – Болката от смъртта, която причиняваш на другите.

А.А.: С какво този живот е важен за настоящия ти живот?

Виктор: Сила. Силата, която съм притежавал – да е правилна. Да не е грешна. Да не руши. Да не убива. Силата да не се използва за убиване. И знанието – също.

А.А.: По какъв начин да използваш силата си?

Виктор: Служиш, но не убиваш. Без убийство. Обратно на убийството.

А.А.: Кое е обратно на убийството?

Виктор: Здравето.

А.А.: Ако има послание, как точно би звучало посланието?

Виктор: Не казва. Усмихва се. Виждам усмивка и кима. 🙂 Радвам се.

А.А.: Има ли той да ти каже нещо?

Виктор: Не казва. 🙂 Подпира се на мен с двете си ръце. Усмихва се. Очите му се усмихват.

А.А.: Какво ти говори това?

Виктор: Това е нещо, което ми дава надежда някаква. Не, че ми липсва надежда, но то е допълнително надежда някаква, хъс за нещо да правя. По-скоро да не спирам да правя каквото правя или нещо… В смисъл, нещо като: „Продължавай! Ти си знаеш какво да правиш!“

А.А.: Имаш дар? Как изглежда.

Виктор: Не е материално. Усещането е за нещо топло и светло. А той гледа като някой доволен баща или родител, защото той е голям – не само като размер.

А.А.: Помоли го да ти посочи начин за връзка с него? Какъв е той?

Виктор: Мълчи. Не казва. 🙂

А.А.: Какво е усещането?

Виктор: Ами, да съм търпелив, да чакам. Спокойно е.

……………….

/следва визуализация за излизане от процеса/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *