ВСИЧКИ СМЕ ОТВЪТРЕ СВЕТЛИ, ЧИСТИ И С БОЖЕСТВЕНА ЕНЕРГИЯ

В началото на своята първа регресия Христина навлиза в Информационното поле, от където през сферата с екраните получава достъп до всяко едно време-пространство, което би искала да посети. Каква е причината по време на странстването си да наблюдава лелята с тайната, огнените прегради, невидимия самолет на извънземните, изгорелия кораб и др., научете в следващите редове 🙂 :

ПЪРВА ЧАСТ

(в Информационното поле):

Христина: Сега съм в нещо като все едно космос… и навлязох в информационното поле през едно като бариера. – Прозрачна бариера на времето.

А.А.: Как се чувстваш там?

Христина: Все едно знам ВСИЧКО!  Все едно съм в място, където има безкрайно изобилие на информация! И все едно пред мен има една – нещо като огромна сфера! Нещо като планета! Само че, тя е по-скоро прозрачна, но… Не точно прозрачна! По-скоро нещо като прозрачен космос! И която се върти…! И като цялата опасана все едно от обръч от екрани! – И се върти…! И там има страшно много ситуации, хора…!

А.А.: А ти къде си?

Христина: Аз съм отстрани и просто ги гледам! Всичко минава като на екрани. 

А.А.: А ти какво си – там, където си?

Христина: Аз съм една душа. Едно прозрачно нещо – енергия.

А.А.: То има ли форма?

Христина: Ами, то по-скоро Е!… Няма форма! То си заема каквато форма иска. И се движи.

А.А.: Добре ли се чувстваш там на това място?

Христина: Дааа! 

(насочваме се към информация за семейството, в което се е родила)

Христина: Един екран, който спря. Голям е! По-голям е от мен.

А.А.: Какво наблюдаваш там?

Христина: Няма за съжаление някакви хора или нещо! Просто… пространство, в което едва ли не, мога да вляза вътре!

А.А.: Добре! Искаш ли да влезеш и да видиш?

Христина: Да.

А.А.: Как влизаш?

Христина: По-скоро трябва да прекрача.

А.А.: Правиш ли го?

Христина: Да.

А.А.: Добре! И ми кажи къде си сега и какво наблюдаваш?

Христина: Вътре в пространството. В екрана.    

А.А.:  Как изглежда отвътре?

Христина: Пак като космос. Като такова пространство – като безкрайно!

А.А.:  Има ли нещо, което ти прави впечатление там?

Христина: Има нещо като светлина, като ленти светлина. – А! – Няколко ленти светлина!

А.А.: А те имат ли някакво оцветяване? 

Христина: Не. Бяло.

А.А.: А движат ли се или са статични?

Христина: Те са си в пространството! Просто си стоят.

А.А.: А какво представляват тези ленти?

Христина: Все едно розетка. Не розетката. Все едно банани на снопче. Три. Три банана в едно. Само че е като светлина. 

А.А.: А ти продължаваш ли да си с това усещане, което имаше преди малко в Информационното поле вътре, за себе си – че можеш да заемаш различна форма?

Христина: Да, да!  

А.А.: Добре! Нека да видим защо се появява тази светлина като снопчета, които каза – ленти! 

Христина: Ами, като роднините – майка ми, баща ми…! Т.е., баща ми е първото, майка ми – второто, сестра ми – третото.

А.А.: Каква е причината да се родиш в това семейство?

Христина: Попитах баща ми! – Първото, което ми изникна, беше че: „Защото си силна!“

Чувствам нещо тежко, в смисъл…

А.А.: То сега ли дойде – след отговора на баща ти?

Христина: Да. Все едно трябва да се справя с нещо трудно!

По-скоро е свързано с някакви постъпки на хората! – Може би, за рода става въпрос! Може би, имат карма такава някаква по-тежка!

А.А.: Ако има някаква кармичност, с която си обременена – как да я освободиш?

Христина: Ами, общо взето аз го видях като все едно бетоново блокче. Но, не точно толкова светло! По-скоро по-тъмно сиво. Някакво сиво – като блокче бетонно.

А.А.: А то как е на размери? 

Христина: Голямо е! То, не мога да го сравня със себе си, защото няма в случая значение спрямо мен! Но е така голямо! В смисъл, усещам го голямо!

А.А.: А каква е причината ти да си обременена с това?

Христина: Не знам! Може би… Не знам! – Като думи не ми идва нищо, но… – нещо черно! – Нещо лошо ли съм направила?! – Нещо такова!

А.А.: Ако е подходящо, нека душата да те върне в онзи минал момент, в който може да наблюдаваш какво се е случило, така че да можеш да освободиш тази емоция!

Христина: Представям си някакъв прашен слънчев път. Такъв изсъхнал е! – Нали знаеш как става от слънцето?!

А.А.: Да, да!

Христина: Прашен.

А.А.: А ти вървиш ли по този път или просто си там? 

Христина: Просто съм там, гледам!

А.А.: А около пътя какво има? Как изглежда?

Христина: Има една много голяма пропаст! Огрооомна пропаст! Отстрани. Има вътре някакви треви, растения, дървета може би, не знам! Да не би да съм бутнала някой там?! Не знам!

А.А.: Такова ли е усещането?

Христина: Все едно… Усещам, че нещо лошо е станало там! Но, какво е – не мога да кажа! Просто някой е умрял там! Но, дали аз съм причина или някой друг… – не знам!   

А.А.: Как да освободиш тази кармичност?

Христина: Трябва да разкрия някаква истина за някой друг! Да съм честна! Дааа! – Да дам информация на други хора! Може би, само аз знам какво е станало и трябва да предам на близките на този човек какво е станало! Може би крият от тях, не знам…! – Не, не съм аз виновна за това! Аз просто съм свидетел, може би. Но, може би аз нося информацията… и трябва да им я предам – че, е станало така, че нещата са се случили, че някой е убил някой…!

Може би, някой крие този – виновника, който е! И го прикриват по някакъв начин! И само аз знам истината!

А.А.: А подходящо ли е тя да бъде съобщена?

Христина: Да, да! Даже го усещам като най-правилното!

А.А.: Това по какъв начин кореспондира с настоящия ти живот?

Христина: Не знам! Нещо свързано с мой близък. Обаче, какво е?!

А.А.: ОК! Остави го! То ще се разкрие от само себе си!

…………………….

(насочваме се към сферата с екраните):

А.А.: Има ли екран, който се позиционира пред теб?

Христина: Даа, влязох!

А.А.: Добре! Разкажи ми какво наблюдаваш!

Христина: Ден. Синьо небе. Няма облаци. 

А.А.: А ти какво си?

Христина: Аз съм си същото.

А.А.: А под самото небе какво има?

Христина: Скали. Аз ги гледам отгоре някак си!

Виждам едно дърво и слязох долу! Една жена с престилка – такава…, червена – с тези българските…

А.А.: Шевици?

Христина: Да!

А.А.: Т.е., в България е това, така ли?

Христина: Да, да! С бяла рокля. Има кърпа на главата си. Лилава.

А.А.: Как изглежда тази жена? Колко е годишна?

Христина: Възрастна е! Много! Може би, осемдесет!

А.А.: И какво прави тя?

Христина: Тя така отстрани стои до мен! Тя е с мен, но мисля, че ми е някаква леля, роднина. Не, не ми е леля! Не ми е пряка роднина, но има някаква кръвна връзка с мен! Очите са ú много странни! – Кристално сини такива…!

А.А.: А усещането какво е докато те гледа?

Христина: Студено! Мисля, че не е добра жена! Може би крие нещо! Т.е., тя е добра! Усещането ми е, че е добра жена, обаче – прикрито добра! Т.е., тези очи някак си са студени! Има кърпа на цветя – лилаво-сиви. Като на хълм сме все едно до това дърво.

А.А.: А защо сте там? Какво правите там?

Христина: Не знам! Може би, нещо трябва да направим, но какво е то?! Говорим ли?!

А.А.: А ти на колко си?

Христина: Аз просто се виждам пак като душа. Или може би, ако трябва да се видя, просто мога да се видя като момиченце – малко – може би на 6-8 г. Малко! Нещо такова.

А.А.: И как се чувстваш в нейно присъствие?

Христина: Добре! Аз съм като… Тя ме придружава просто! Аз ú имам доверие и нямам някакво чувство за страх, притеснение, недоверие към нея! Тя е като възрастен придружаващ. Но, какво правим там?!… Обаче, тези очи! – Чувството е студено! Но, аз като дете тогава не го осъзнавам! В смисъл, за мен… по-скоро за душата ми имат значение тези очи! Чувството на душата е за тези очи – студено! А за детето – не! Просто, излиза ми думата „леля“! Обаче, каква леля?! На кой е леля?! – Не знам! – Не на мен, може би! Или ми е леля…, не знам?!

Тя там направи нещо тайно! – Защо ме е взела?!

А.А.: Попитай: Защо те е взела теб?

Христина: Нещо тайно, свързано с моето семейство – т.е., нещо лошо! Но, мен ме е взела или като прикритие, или като да е нямала избор! – Трябвало е да ме гледа. Поверили са ме на нея тогава. И може би си мисли, че аз не разбирам какво тя прави там! Аз наистина не разбирам! – погледнато от ролята на детето. От ролята на душата, чувството е, че тя иска да направи нещо под това дърво, лошо. Нещо в земята зарови, не знам…! Някакви предмети, някакъв лист, някаква тайна – нещо такова!

А.А.: И какво се случва след това?

Христина: Ами нищо! Тя си постига това и после ме взима и си тръгваме. За това нещо, което само тя го знае!

(малко по-напред във времето на същия този живот)

А.А.: На колко години си?

Христина: Четиринадесет.

А.А.: Къде си и как изглеждаш?

Христина: На един път като пазарче! В едно с като стари постройки. Път с камъни. И като пазар такъв – стар.

А.А.: Т.е., с калдъръм е или…?

Христина: Да 

А.А.: А там сама ли си или има някой с теб?

Христина: Да, сега съм сама!

А.А.: Какво правиш там на този пазар?

Христина: Нищо! Гледам. Спряла съм и гледам сергиите с неща.   

А.А.: А къде е твоето семейство?

Христина: На работа! На нивата, може би! – На полето.

А.А.: Имаш ли братя, сестри? Нека да видим къде живееш – как изглежда домът ти и къде се събуждаш!

Христина: В едно желязно легло, в една много малка стаичка! Бели стени, стари. Стара печка за дърва. Една малко по-голяма стая. Няма врати. Няма врата. Една малко по-голяма стая до нея. Пак с такива стари, ниски мебели. Сама съм. Всичко е в бяло. В смисъл – стените са бели. С такива замазки като от едно време.

А.А.: Какво правиш докато си там? С какво се занимаваш – учиш ли, помагаш в работа на някого ли?

Христина: В момента се виждам там в къщата! Дали уча…?! – Може би, да! Обаче, сякаш виждам някакво такова училище, което е като старите – но, като килийни все едно… С много малко ученици! И просто…

А.А.: Колко ученици са?

Христина: Първо число ми излиза девет, но аз не мога да ги преброя! – Девет сигурно, да!    

А.А.: Момичета, момчета?

Христина: Повече момчета.

А.А.: А как изглежда даскала?

Христина: Мъж някакъв. – Нормално! С очила. Нормално строг.     

А.А.: Интересно ли ти е, докато си там?

Христина: Ами…, да! Но, сякаш го правя по-скоро по задължение! Т.е., не ми е някак потребно, обаче…, правя го, защото така трябва! Там по-скоро май нямаш много право на желания и на избор! Правиш това, което ти кажат! 

А.А.: Т.е., задължително е да учиш, така ли?

Христина: В случая, явно! 

А.А.: А братя и сестри имаш ли?

Христина: По-скоро, не! Не усещам.

А.А.: Добре. Събирате се на вечеря. И ми кажи – как изглеждат родителите ти, хората, с които живееш?

Христина: Баща ми е с калпак. Слаб, висок. С мустак. Майка ми – по-пълна, с бяла рокля, забрадка с бяло и червено – такива някакви интересни шевици.

А.А.: Как се чувстваш в тяхно присъствие?

Христина: Първото ми чувство е по-скоро… Аз имам чувството, че нямам право на глас за нищо! По-скоро, правя това, което трябва да правя! Т.е, когато трябва да сядаме да ядем, защото е осем примерно… и тогава е вечерята, и аз просто го правя, защото така са…,  като правила все едно! Нормално ги усещам, но…! Между другото не усещам някаква близост кой знае каква! Много странно!

А.А.: Можеш ли да ми опишеш майка си – как изглежда в лице?

Христина: В лице – нормално! Ами, аз по-скоро ги виждам като по-възрастни, не знам! В смисъл – като бабите на село. Уж е млада, но пак е така пълнааа, със забрадка…! Не знам…! – Странно!  

А.А.: И бащата, и майката са по този начин – по-възрастни? – Така ли да разбирам? 

Христина: Те не знам дали са възрастни, ама просто в момента възрастните изглеждат по тоя начин! Или едно време така са изглеждали хората! – Със забрадките…! Просто… Може би, на години – не! Не ги усещам! – На тридесет и шест най-много да е тя! Обаче, изглежда като на…, не знам… – шестдесет, например!

А.А.: А усещането към нея самата какво е? Можеш ли да видиш очите ú?

Христина: Те пак са едни такива сини, празни. Не че празни, ама… Иначе е добър човек! Тя имам чувството, че е принудена да работи тежка работа на полето и не е много… Да изкарва прехрана, може би! Жито. Хляба. Тя прави автоматично нещата, които всички трябва да правят. Трябва да работят. 

А.А.: А баща ти по същия начин ли е?

Христина: Той е малко поооо-… Може би, се занимава с нещо по-добро! Не знам! По-важно! По-значимо! – Нещо друго!

(от същия този живот)

А.А.: Къде си и какво се случва? 

Христина: Пак някакви такива прашни…, като във… – То не е гора! Ама пак е някакво такова – в природата! Малко по-отдалечено от града.

А.А.: Ти на колко си вече?

Христина: На осемнадесет.

А.А.: И си сред природата?! Сама ли си или има някой с теб?

Христина: Има някой. По- на далеч е майка ми, а аз съм малко по- на разстояние.

А.А.: И как се чувствате там?

Христина: Чувствам я близка, в случая! За някъде сме тръгнали… За вода! Ха! – Да, за вода! Има такава чешма, някаква…

А.А.: Всъщност, вие сте двете там в момента, така ли?

Христина: Ъхъм! Тя пак е в бяло, пак със забрадка…

А.А.: Ти как изглеждаш?

Христина: Висока, стройна… С тъмна коса, с цветя. Добре изглеждам!

А.А.: А кои са важните неща за теб? Кое е това, което придава смисъл на живота ти там?

Христина: Искам да съм полезна! Да уча някой на нещо. Искам да помагам!

А.А.: И как се развива живота ти? – Успяваш ли?

Христина: Не. В смисъл…, мислех че има може би от този път! Това е желанието ми в момента – на осемнадесет тогава! Че, това искам! Правя го…, в смисъл, ако мога на някой с нещо да помогна! Примерно на улицата! Или… да му дам нещо, или да му помогна просто, с каквото би могло! – Да! Това успявам! Но…, друго не виждам! Друго – не! За момента.

А.А.: Има ли нещо, което от същия този живот сега в настоящия имаш като урок – нещото, което довършваш?

Христина: Имам чувство, че това, което съм взела от там тук, е чувството, че съм неразбрана за много неща! Т.е., там също имам по-осъзнато и различно мислене. Различно от на другите! Но, се чувствам като сама! Примерно с родителите ми – защото те не осъзнават, че може да има такъв вид мислене, че детето им може да иска да се занимава с такива – други неща! За тях е… То е както при майка ми – тя си е на полето. И това е за всички жени там в селото! Чувствам се просто… – Същото го чувствам и сега – много често съм неразбрана! За много неща! – За начина ми на мислене! За това, което чувствам, виждам или искам да направя! Начина, по който да го направя! 

А.А.: А ти какво искаш да направиш?

Христина: Ами, това е: да обучавам хората на някаква наука! Някаква наука, която те не познават до момента, обаче, ще им отвори мисленето към съвсем друга посока! Има нещо, което аз имам там като дарба, като знание, което те нямат и аз мога да им го предам! И просто да им отворя очите за много неща. Може би за това: че, не е нужно да живееш тоя живот по правила и като робот, защото „така трябва“, едва ли не! Те всички правят едно и също! Просто… стандарт! А просто може би, това: всеки да има различна професия – това да е! Или да прави това, което иска! Или да създава в себе си способност… Че, всеки е индивидуалност…! Не знам! – Да ги накарам да почувстват отвътре себе си по някакъв начин, че те имат някаква по-различна мисия, стойност… – в себе си, която не осъзнават! Нещо в тая посока! Но, никой не разбира! И едва ли не, го мислят за нещо… ненормално!

А.А.: А по отношение на това чувство, така ли е и в настоящия ти живот?

Христина: Да!

А.А.: Как може да бъде преодоляно това чувство?

Христина: Да си вярвам! И просто, независимо от това дали някой го приема или не – да го правя!

И да не се интересувам от това, дали ще бъде възприето и дали ще бъда отхвърлена, или неразбрана! То самото чувство, самата ситуация е свързана точно с противоположното нещо. Т.е., аз пак мога да бъда неразбрана, обаче, това не трябва да ме… Т.е., трябва въпреки това, че съм неразбрана, да го правя! Защото, 50 % например от хората… – т.е., ще има хора, които ще разберат, каквото аз им казвам!

А.А.: Т.е., заради тях си струва да продължиш! А има ли някакъв висш замисъл в това, че си спусната точно в това семейство да бъдеш в настоящия си живот?

Христина: Аз по принцип се чувствам по-различно от тях! Т.е., все едно съм попаднала на грешното място! Но, същевременно не е грешка! По-скоро… думата „различно“ ми излиза постоянно.

А.А.: А какво учиш чрез тях – чрез своето семейство? Какво качество изграждаш?

Христина: Ами, може би уроците, които имам, аз трябва да ги науча, за да ги разбера! След това да ги осъзная и от там нататък да ги сортирам в себе си, в главата си! И от там нататък като изводи да ги открия за себе си и въобще от там нататък да мога да ги предам на други хора!    

А.А.: А как да преодолееш бариерите, които изникват пред теб, пред твоята професионална реализация? 

Христина: С упорство, и да няма страх! Да не се плаша от тях! И вътрешно да знам, че… – Те всъщност тук не изглеждат толкова големи бариери! 

А.А.: Ти ги наблюдаваш ли? Опиши ми ги!

Христина: Да. Те са като… Като бариери си ги представям, но целите са в огън! Огнени! Обаче, аз се чувствам по-силна от тях! Всъщност мога да ги мръдна дори и с малък пръст! Мога просто много лесно да ги махна!    

А.А.: Какво представляват те всъщност? В материалния свят тук – на материално ниво – как са обективирани в живота на Христина?

Христина: По-скоро първото, което ми излиза е, че аз си ги поставям!  Че, прекалено много обръщам внимание на неща, които нямат много смисъл! И които наистина биха били мои бариери обаче, ако им отдам нужното значение и енергия! Защото, ако кажа „Да, ОК! На това няма да обърна внимание!“ и „Не ме интересува!“ – то всъщност отпада като вариант! По-скоро явно аз си ги създавам и съм с прекалено много предпазливост по-скоро!

Всъщност, аз виждам пътя си пред себе си абсолютно чист, празен и… Обаче, тези бариери ги виждам отстрани себе си…! Виждам ги наистина като бариери по-скоро и все едно като…

А.А.: Те ти указват на къде да вървиш, така ли? 

Христина: Ами, не! Те просто са отстрани! Аз взимам една бариера и казвам: „ОК! На това ще обърна внимание!“ и си го слагам пред мен като пречка, като… – Всъщност, аз нямам бариери!   

А.А.: А кой е правилния път, по който да вървиш?

Христина: Този, на който съм си, всъщност!

А.А.: Как да осъществиш мисията си? И коя е твоята мисия в настоящия живот?

Христина: Ами, точно тази! – Да давам на хората увереност, надежда…! И просто е точно това! – Да ги насочвам към други мисли! Абсолютно същото нещо, което важи за мен, да го прилагам върху тях! Т.е., в случая: както си поставям бариерите за себе си, да им помогна да осъзнаят, че те поставят бариерите сами пред себе си! Защото много хора го правят и идват с големи проблеми, и казват, че имат проблеми! Но, същевременно много голяма част от тези проблеми те са си ги приели за техни проблеми, и от там нататък са им дали прекалено много енергия, сила и са ги увеличили! И точно, всъщност – премахване на бариерите пред другите хора!  

А.А.: А има ли реална професия или дейност, чрез която да осъществиш своята мисия по най-благоприятния начин за теб и за останалите? 

Христина: Може би е наистина това, към което съм се насочила! Обаче, аз тука не виждам нещо като конкретика и по-скоро според мен е индивидуално – според хората, които …   

А.А.: А как да го превърнеш това в работа?

Христина: Не знам! Не мога да кажа, но… Просто трябва да вървя! Това ми излиза като първо. Трябва да си вървя по пътя! По това, което е пред мен! Пътя е много дълъг! Не виждам напред толкова много. Но, пътя е чист! И е много светъл, бял…!

А.А.: А как се чувстваш докато вървиш по него?

Христина: Ами, много силна! Много… Дишам добре! Чувствам се… Добре се чувствам! Много енергизирана!

А.А.: Имаш ли подкрепата на някого, докато вървиш по пътя?

Христина: Ами – на всички!  В смисъл, на хората!  Но, то някак си е като доверие, което някак си не е нужно да си го издействам аз! То просто го има!

 Само трябва да вървя по тоя път!  

А.А.: А има ли нещо важно, което е добре да знаеш, вървейки по този път? Нещо, с което трябва да се съобразиш?

Христина: Първото, което ми изниква е, че поетапно ще разбера всичко. Т.е., трябва да вървя – поетапно разбирам едно. След това вървя – ще разбера друго. След това… – Всичко ще дойде поетапно!

А.А.: Т.е., да проявиш търпение и да си спокойна? 

Христина: Да! Просто че, всичко това ще търпи развитие! То няма да… Не мога да го разбера всичко наведнъж…

А.А.: Ще е процес?

Христина: Да!

А.А.: А как да изявиш талантите си? Чрез това, към което си се насочила ли или има още нещо, което може да бъде осъществено?

Христина: Последното, към което съм се насочила! Талантите ми, по-скоро биха ми помогнали, за да разбера хората, които идват при мен, защото те са различни! А аз владея много от нещата, които и те владеят, и просто това ще ми помогне да мога да ги разбера по-добре!

А.А.: А как да разбереш себе си и собствената си непоносимост към Райна? И как да я освободиш?

Христина: Трябва да се кача горе! Тук това е за мисия.

А.А.: Добре. Изкачи се и ми кажи: как изглежда там, където си в момента?

Христина: Качих се! Аз съм на същото място! От там идва моята информация!  

А.А.: В друг екран ли сега просто влизаш?

Христина: Да!

А.А.: Те еднакви ли са по форма екраните или не?

Христина: Да!

А.А.: Абсолютно еднакви, просто за различните въпроси, различни екрани има?

Христина: Да! Излъчват различни неща, да!

А.А.: Добре! Попитай: Как да се освободиш от непоносимостта към тази жена и как ще се отърсиш от кармичността?

Христина: Не знам, но ми излиза същата жена от преди малко – с тайната!

А.А.: Добре! Нека да видим как ще има уравновесяване на кармичността съответно! И какво е необходимо да бъде твоето отношение, твоят подход, за да можеш да имаш мир в себе си, лекота, спокойствие, радост? 

Христина: Просто трябва да направя така, че да разберат за това, което е направила!  

А.А.: Кой да разбере?

Христина: Роднините.

А.А.: По какъв начин това може да се случи в настоящия живот на Христина?

Христина: Ами, точно това е всъщност, да! Тя се представя за човек, който не е! Т.е., се представя за много добра, а същевременно вътре има нещо лошо в нея! И просто, може би трябва точно това да направя! По някакъв начин – не със скандали – всъщност по мирен път да извадя това нещо, за да не лъже, да не манипулира хората! Да знаят каква е тя! Да знаят истинското ú „Аз“! По този начин и тя ще може всъщност да го преодолее! Т.е., да го осъзнае! Да го признае, да не го крие! И може би и на нея ще ú олекне по този начин всъщност – когато признае пред себе си, че тя е лоша. Не искам да кажа лоша, но злоба ми излиза, което е още по-гадно! Не искам да го…  

А.А.: Добре! А как да имаш спокойствие в себе си, докато имаш досег с нея?

Христина: Да ú казвам всичко право в очите – както го мисля!

А.А.: Това по какъв начин ще рефлектира върху теб? Ще се отрази ли по някакъв начин?

Христина: Да! Аз ще съм… Просто ще съм освободена! Мисълта ми е: просто наистина директно да казвам това, което мисля в себе си! По начина, по който искам да ú го кажа – без да омекотявам или да спестявам някои неща заради това, да не я нараня! Или пък заради това, че така е редно, защото е по-възрастна! Или за това, че тя е все пак роднина на мой близък и трябва да имам уважение към нея! – Без тези неща, с които трябва да се съобразявам или искам заради „това така“ или „това онака“, или „така трябва или не трябва“! Просто трябва да казвам това, първосигнално което искам да ú кажа! И начина, по който излиза това от мен, като емоция – по същия начин да го предам на нея! Ами – даа…! Всъщност, може би, това е! – Защото аз правя точно обратното! Трябва да… Да! Да бъда искрена към нея!

А.А.: Има ли друго? 

Христина: Всъщност, то това е по-скоро нещо като да трябва да й помогне и на нея! – Точно по този начин! Тя да осъзнае тази злоба в себе си, да я признае и да я победи! За себе си! Да я освободи! Защото това е нещо, което според мен не е нейно! Това е нещо, което все едно е влязло в нея – да живее в нея!

А.А.: А то има ли форма?

Христина: То е тъмно! Като тъмна комета – сиво-черна, която е с енергия доста голяма! Което, просто си живее много добре там!

А.А.: А локализирана ли е по някакъв начин в тялото, в енергийните центрове?

Христина: Ами, там – в областта на слънчевия сплит! Това е при нея, не при мен! Слънчевия сплит най-вече! Може би, точно поради тази причина, тя има сблъсък между чувства и ум. Тя, може би, до някаква степен осъзнава, че не ú е толкова комфортно! Че, това не е нейно нещо! Но, просто… има нужда от… Не знам…! – Да! 

Ако аз съм човека, който трябва да ú помогне, да мине през нашите недобри взаимоотношения…, например да осъзнае това нещо… – в смисъл, аз съм човека, който провокира нейната злоба да кажем… – защо не ме допуска? Защо ме отхвърля, ако аз съм тази, която трябва да й помогне? И в смисъл: защо точно към мен трябва да е насочена? 

А.А.: Добре! Нека да видим! 

Христина: Може би, аз го имам същото в мен, малко! Може би, сме си една-друга провокатори! Но, в мен е много малко! По-скоро аз имам нещо да… доизчиствам ли?! Точно това, че аз всъщност съм до голяма степен победила това с начина ми новия на мислене! И с това че, аз сложих черта на всичко и… я приех! С по-голямата част съм се справила! Може би, сме го имали и двете, като моето е малко по-малко! Но може би, точно това е! Тя трябва да бъде човека, заради когото да се справя! Който ми е провокатор, за да знам, че го има в мен! Обаче, аз винаги се справям в крайна сметка! То в мен е съвсем малко останало вече!

А.А.: Добре! Т.е., кое качество изграждаш чрез нея? На какво се учиш?

Христина: Ами, всъщност това, което първосигнално ми излиза е, че всички сме отвътре светли, чисти и с божествена енергия! И просто трябва да изчистим такива неща, които са за… Те идват като… Ние сме като… – как беше думата?! – Те идват просто да ни ползват като тяло! И трябва да ги изчистим! Това уча по-скоро – че, трябва да си прочистя енергията! Трябва да изхвърля всички тези паразити, така да се каже, от мен! Може би, това е замисъла – да си чист, да си със светла енергия, да махнеш тези неща от вътре!   

А.А.: Има ли друго, което е важно и е свързано с тази тема? Нека душата да те поведе към тази информация!

Христина: Не!

(следва втора част)

С благодарност към жената в регресия, която предостави и илюстрациите към настоящия текст!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.