ЖИВОТ НА ВОИН. САКСОНИЯ.

В тази вълнуваща регресията, Елена усеща себе си назад във времето, в тялото на воин от Кралството. Като части от пъзел, постепенно всяко едно от парченцата застава на мястото си, за да ни разкрие и изясни, чрез различни ситуации и множество детайли, цялостната картина на живота му.

В началото Елена разказва за дървен кораб с платно, който ú прилича на пиратски кораб. 

Елена: Да, ама няма пирати, ами е за пътуване! Носи багаж!   

А.А.: Ти какво правиш на него?

Елена: Аз го виждам…! От брега го виждам. Вече не съм на кораба. Виждам го от далече. Виждам такова дето слизат по него – от кораба… дето слизаш.

А.А.: Трап?

Елена: Да. И все едно е от едно време!

А.А.: Колко време назад?

Елена: Ами, като 1800-та година, ей-такова! Някакви бурета има. Хора много!

А.А.: Ти виждаш ли ги хората как са облечени?

Елена: Да, с такива стари рокли! С бяла яка тука. (посочва мястото около врата си) Жени и мъже. Някакво усещане… – виждам, но и знам – някаква жена с такава хубава шапка, като д-р Куин! Висока и слаба е! Някой чака от кораба.

А.А.: Такова ли е усещането?

Елена: Като – чака! Не я виждам, но знам, че е висока, стройна, хубава такава, млада! На тридесет. Нещо има на кораба! Чака някой да слезе от кораба! – Мъж.

А.А.: А мъжът слиза ли или тя се качва при него? Или по друг начин се развиват събитията?

Елена: Стои. – Тука ми стана топло. (слага длан на гърдите си около сърдечната област)

А.А.: Какво е чувството докато чака?  

Елена: Нетърпение! Някой рус е!  

А.А.: Виждаш ли го сега вече?

Елена: Не много ясно, но… Ами, и той е млад – 25-30! Той е радостен че слиза, че я вижда!

А.А.: А тя?

Елена: И тя!

А.А.: Как е облечен?

Елена: (смее се) Като принц! Хаха! Не е принц, но е с такива… дрехи! Цветни! Ще кажеш – танцува! Той, не тя! Така го вижда! Все едно е щастлив! Танцува от радост! Има някакви на кораба – сандъци. Виждам сандъци! Дървени.  

А.А.: Колко са големи?

Елена: Метър – два! Като багаж са. Като търговски кораб е. Нещо носи кораба – товар. Нещо хубаво е, не е лошо!

А.А.: Този младия човек, който слезе – каква е връзката между…? (прекъсва ме)

Елена: Все едно са гаджета, мъж и жена, любими – нещо такова! Той е много радостен! Но, не ú е брат! Нея не я виждам! Само него сега виждам!

Негов е кораба! И слиза. Нещо ще продава ли?! Някакъв пазар е това! Голям! Много хора има! И пазар!

А.А.: Със сергии ли е пазара или е по друг начин – с помещения…? (прекъсва ме)

Елена: Не-не! Такъв, дето от едно време – натрупани неща…, много хора…! Има музика някаква! Като панаир! Жената я няма вече. Само мъжът виждам. Има такива сандъци! Продава се…! Ама много хора, много глъчка има на това място!

А.А.: А той ли продава нещата?

Елена: Не. Той се разхожда там! И е весел!

А.А.: От какво е весел?

Елена: Че, слиза на брега! Някъде май трябва да отиде!

А.А.: Нека да видим къде отива после!

Елена: Някаква къща ми излезе! Стара. Като от едно време. Това не е в България! Това е като все едно в Англия, Шотландия! Има зелено. Има планини и някаква къща бяла. Връща се в къщата.

А.А.: Там ли живее той или там живее някой друг?

Елена: Ами той ще кажеш, че отива при някой там! Майка! Не я виждам – знам!

А.А.: Сега ми опиши къщата как изглежда отвън!

Елена: Бяла, има ограда – като ферма. Ама е стара – от 17-18 век! Не е малка, не е някаква стара, разнебитена! Но, не е и дворец! Хубава е! Прилична къща!

А.А.: А как изглежда отвътре?

Елена: Огнище има с такова, дето се готви на него! Как се казва това…? Котел – не, ами…?! Ще кажеш, че има и някакви малки деца! С тези старите, като рокли дето са облечени, като нощници! Руси! Две са май!

А.А.: Момиченца ли са? – Щом са с рокли?!

Елена: Ами, нее! Момиче и момче! Не са много малки – на три, на четири, на пет години! Не са бебета! Брат и сестра са. – Виждам, децата си играят нещо. И огъня. Никой друг! И как аз оглеждам. И някакъв стар мъж има! Баща е, сигурно! Не го виждам – знам, че има още някой там! Мъж има друг, ама възрастен, като баща.

 Жената пак идва, от пристанището, я виждам! Ама, не е в къщата. Идва и тя към къщата.

А.А.: Тя там ли живее или не?

Елена: Не знам! Май, тя е майка на тия деца. Майка им е! Тя е много хубаво облечена! Те сигурно ще лягат да спят ли?! Що са с такива нощници?! И такива шапки имат, като от едно време – от филмите. Както руските шапки, ама памучни! Във Франция, Англия е това, мисля! Зелено е много и ще кажеш, че е хладно! Не е лошо времето, но като в Шотландия такива ниви виждам някакви! Няма други къщи, само тази е! Ферма ли е?!

А.А.: Т.е., жената живее в тази къща и децата са нейните?

Елена: Ами, дойде и тя – да!

А.А.: Нека да видим каква е свързаността между теб самия и жената, децата? Какъв си ти на жената?

Елена: Не знам какъв съм, ама… Първо ще кажеш, бях ú любим! Пък сега ще кажеш, че съм… Май са моите… Нейни са децата, а пък аз какъв съм ú, не знам!

А.А.: Добре, ще видим след малко! Просто наблюдавай какво се случва!

Елена: Човекът възрастния си стои и нещо си прави там, ама…! Има мустак – бял.    

А.А.: Колко е възрастен?

Елена: 60-70! И няма коса! Сега пък идва по народна носия, с потури. Май прилича на дядо Горан – дето съм имала, пък аз не съм го познавала – прадядо ми! На него ми прилича! Ама той ли е?!

А.А.: Само наблюдавай в момента! После ще можеш да разбереш! Той с какво се занимава, докато децата са в къщата?

Елена: Нещо си прави в ъгъла. Нещо си майстори! Нещо си прави – с ръцете. 

А.А.: Ти как се чувстваш там докато си?

Елена: Ами, както като се върнеш от далече – такова – радостно чувство! Носталгия съм имал и се връщам! И жената стои. Тя си готви. И аз стоя, и гледам само.

А.А.: Добре! Пренеси се там, където се събуждаш сутрин! И ми кажи: къде живееш и къде се събуждаш сутрин?

Елена: В голямо легло, както в дворците – хубаво, голямо! И огледало има! Стаята е много голяма! С големи завеси, тежки – като в дворец! И тази жена пак се разхожда! Някакъв портрет има неин там! Има шапка, като от едно време. Зелена шапка. И такава ú е роклята – с плюш!

А.А.: Шапката с периферия ли е?

Елена: Да – така нагоре!

А.А: Тя от знатен род ли ти изглежда или не?

Елена: Да! Да-да! Не сме в къщата вече, с децата. В друга спалня сме, не е там в къщата!

А.А.: А ти сам ли спиш в спалнята?

Елена: Ами, тя се разхожда в спалнята! Не знам тя какво прави?! – Има нейна снимка в тази спалня!

А.А.: Добре! Сядате на масата да вечерята!

Елена: Голяма! Това е в някакъв дворец вече! Голяма, тежка маса! И стените са такива! И тежки столове…! Кафява е масата! Голяма трапезария – от дърво! И плюшени червени – бордо пердета, до земята.

А.А.: Кой всъщност сяда на масата за вечеря – можеш ли да видиш?  

Елена: Ще кажеш, има и слуги! Кой е на масата?! – Не виждам…!

А.А.: Няма ли информация? 

Елена: Ами не знам и не мога да разбера!

А.А.: Добрее! А ти на масата ли си седнал или не?

Елена: Разхождам се. Разхождам се в стаята. Пак… Нещо правят…!

А.А.: Кой?

Елена: Пак тази младата жена… Има още някой! И други хора има в стаята. Като сбирка някаква.

А.А.: И тази сбирка за какво е?

Елена: Ами…, говорим!

А.А.: А познават ли се хората, роднини ли са или са…? (прекъсва ме)

Елена: Ще кажеш, са приятели! Млади са всички. Мъже така седнали и си говорят, на червения диван със златно има. Пък жените бродират! (изненадана и с лека насмешка) Тх!

А.А.: Колко жени са?

Елена: Две! Тази със зелената рокля и шапката – сигурно е моята жена, защото ме гледа влюбено! Аз съм с руса коса.

А.А.: Как се чувстваш докато тя те гледа влюбено?

Елена: Ами, щастливи сме! Говорим си, сбирка има! Тя ще кажеш нещо… Може би иска деца ли, пък аз още съм безгрижен?! Това усещам! – Така ме гледа!

(Друга случка от същия живот, който наблюдава):

Елена: Пак децата и тази старата къща, която е! Пак тази къща! Децата си играят там. Те са руси. Явно приличат на мен! Пък сега тази жена – готви им!

А.А.: Какво е чувството към децата?

Елена: Радвам им се, че си играят!

А.А.: Те идват ли при теб или си играят сами?

Елена: Ами, там си играят.

А.А.: Двете са руси. Нещо друго знаеш ли за тях?

Елена: Едното е с бритон и с коса до раменете – момиче е. На 4-5 години е! 

А.А.: Добре! А другото детенце?  

Елена: Не го виждам! Мисля, че е момче!

А.А.: А жената можеш ли да я видиш в лице как изглежда, очите ú да видиш?

Елена: Аз на портрета я видях. 

А.А.: Тя напомня ли ти на някого в настоящия ти живот?

Елена: Не знам.

А.А.: Добре! Може и да няма връзка с човек от настоящия живот.

Елена: Само тоя дядото е пак там! Баща ми ли е, какъв е?! Той ми прилича на прадядо ми! Никой друг нямам познат! – Само той! (има предвид, че никой друг от тези хора не свързва с човек, който присъства в настоящия ú живот)  

А.А.: Добре! А какво е усещането ти към него?

Елена: Спокоен съм! Уважение има! Само че, той е облечен с други дрехи! Не е както ние дето сме с такива! Той е с български дрехи облечен! Има малка маса, като от едно време! Не знам защо, искам да изляза, да разгледам навън от къщата!  

А.А.: Добре! Излез и разгледай какво има навън! – Има нещо, което е важно да разгледаш! Направи го и ми кажи какво има навън, как изглежда?

Елена: Има вятър и зелени… Вятър и… – не жита, ами това зелено нещо…! (не намира думите)

А.А.: Наблюдаваш как се полюшват от вятъра?

Елена: Да.

А.А.: Ти сам ли се разхождаш или…? (прекъсва ме)

Елена: Не, стоя и ги гледам! И все едно някой идва, някой ще дойде! Трябва някой да дойде с някаква каруца!

А.А.: А тази каруца с какъв впряг е?

Елена: Кон! Два коня, черни! А каруцата е с такива дървени – от английските… Не като българските, ами като английските каруци – от едно време! Има на тази каруца – мъж е пак, който чакам. С черна коса е, има лунички, пак е млад!   

А.А.: А ти познаваш ли го или за първи път се срещате?

Елена: Познавам го! Ама нещо ми е напрегнато, че ще идва! Хем съм спокоен като гледам вятъра да духа… Каруцата я чувам! И него го видях – такъв с лунички, с черна коса! Като ирландец точно! За нещо трябва да говорим, не знам! За нещо го чакам!

А.А.: Нека да видим за какво ще говорите! …………… Той вече пристига! И ми кажи: Как се развиват събитията между вас, какво се случва? Как протича разговора?

Елена: Ами, слиза…! Но е нервен, такъв! А пък аз съм по-спокоен!

А.А.: Защо е нервен?

Елена: Нещо иска! Нещо е станало! А пък не ме е ядосал! Той не ме ядоса – аз съм спокоен! Той е по-скоро ядосан!

А.А.: На какво е ядосан?

Елена: Не знам – нещо иска! Тая жена и тя излезе на вратата! Тя гледа само! Той па се пени нещо! Вика!

А.А.: Кой?

Елена: Този от каруцата!

А.А.: А как реагирате на неговите… (прекъсва ме)

Елена: Аз съм спокоен! Даже ми е смешно като го гледам как се пени! (смее се, докато говори)

А.А.: Какво е станало, че така се е ядосал?

Елена: Ами, той има такъв багаж на каруцата си – от кораба! Сигурно с това е свързано!   

А.А.: А един ли е само?

Елена: Един е!

А.А.: Нека да видим какво обяснява, какво иска да каже! Наблюдавай просто как се развиват събитията и ще стане ясно! Той слиза ли или стои само там?

Елена: Не-не! Слязъл е от каруцата и… Вече малко по-спокоен ще кажеш, че е! Иска вътре ли да влизаме?!

А.А.: Как реагираш на неговите думи?

Елена: Спокоен съм! Не ме ядосва!   

А.А.: Ти познаваш ли го?

Елена: Да, да! Познавам го! Аз го чаках! Познавам го! Може да ми е брат – такова някакво усещане! По-млад е от мен със сигурност!

А.А.: Ясно! А влизате ли в къщата или не?

Елена: Ами, искаме да влезем!

А.А.: И какво се случва – вътре ли сте вече?

Елена: Вътре!

А.А.: Как изглежда това, което наблюдаваш?

Елена: Иска да яде вече! Пак продължава да се ядосва! Нещо се обяснява! Още не му е… Ще кажеш за пари нещо…! Нещо все едно съм го ощетил! Той така се чувства – другия – младия, от каруцата! А пък аз не мисля така!

А.А.: И какво в крайна сметка се случва?

Елена: Възрастния човек пак си седи там и само ни гледа! Нищо не казва!

А.А.: А как реагира жената на разговора?

Елена: Тя си сипва ядене. И децата си гледа. Не взима участие. Вече е по-спокоен с черната коса! Даже му се зачервиха бузите!     

А.А.: От какво са му се зачервили бузите?

Елена: Ами, пие нещо в стари дървени чаши! Вино ли пие, бира ли?! Вече е усмихнат и си говорим! Даже се прегръщаме! Някъде с каруците трябва да отидем!

А.А.: Двамата?

Елена: Да.

А.А.: Добре! Тръгвате ли?

Елена: Тръгваме и…

А.А.: Кога тръгвате – същият ден ли или…? (прекъсва ме)

Елена: Да, да! Сега като се наядохме и тръгваме!

А.А.: И на къде сте се отправили? Как изглежда пътя?

Елена: Има камъни по пътя и се друса каруцата! И гора има!

А.А.: А ти притеснен ли си или си спокоен?

Елена: Не, спокоен съм! Далеч някъде трябва да отидем! Само двамата. И пак някакъв дворец – като замък! Имение каменно, сиво! Някаква война ще има! Затова е бил притеснен – защото трябва да се ходи на война!

А.А.: Добре! А в този сандък какво има?

Елена: Доспехи виждам, като рицарски доспехи, брони! До замъка сме! Слизаме в замъка и някакви доспехи от каруцата се разтоварват! Явно ще ходим на война! За там сме тръгнали! А пък той ми е брат! По-малък е!  

А.А.: Има ли някой друг около вас, който в момента наблюдаваш?

Елена: Ами, има много хора – готвят се за война – в двореца, в двора! Виждам, че се обличат, че на поход ще се тръгва с едни черни хубави тип арабски коне – големи, хубави!   

Сега ще разтоварват нещата и трябва да тръгват! Явно трябва да отидем да говорим за тази война с някой в двореца – военачалник! Сигурно сме някакви… Ще водим ние войната – от командирите на войната сме! Поне аз! А пък брат ми е с мен! Някакви чертежи има! От къде… Карта такава има! За войната!

А.А.: А къде е тя?

Елена: На маса! На голяма маса и говорим! Само мъже с такива доспехи са!

А.А.: Колко души са там – групата хора, мъжете в доспехи?

Елена: В стаята има: брат ми е там и … – туй цар ли е, принц ли е?! – и двама-трима още има. И…, аз явно съм от тия главнокомандващите! Явно и аз съм… – не съм принц, ами съм… – пак с някакво звание!  

А.А.: Как, по какво разбираш това?

Елена: Ами, защото така се обръщат към…! Слушат ни и ни поверяват войската и обясняваме…! Сигурно и от кораба като сме идвали сме се връщали от някъде пак… Ще кажеш, май имаше и топове на кораба! Да, нещо такова е! Даже съм такъв – с адреналин, че отивам на войната! Усещането е за сила, за адреналин! Не ме е страх! Даже напротив! Искам по-бързо да отида!  

А.А.: А с кого ще се сражавате?

Елена: Някой иска да нападне, някакви територии има нещо… И се готвят! Чуваме ги от долу как се готвят, дрънчат!  

А.А.: Вие ще нападате или вас ще ви нападат?

Елена: Ние ще нападаме! Ние трябва да превземем нещо! Правим как ще атакуваме! На картата има такива стрелки – от къде ще атакуваме! Може би някой иска да ни вземе териториите! – Ще ги защитаваме ли?! Аз показвам: „От тук трябва да минем!“ – Стара карта. Саксония! Какво е туй „Саксония“?! – Пише „Саксония“ и така едни стрелки има! Не виждам 1726-та или 1826-та – Не! Нещо такова – 26-та нещо има! И това обясняваме – от къде ще нападаме! И се готвим! И ми дават задача! Може би, аз съм главнокомандващ на войските! А пък този – принц ли е, цар ли е?! – той е хлапе, някакъв много смотан!

А.А.: Опиши ми го!

Елена: Ами…, смотан! Не знае въобще за какво става въпрос! Той е малък. Явно е малък! – На 13-14 години – някакво дете ми се струва! Ама, някакво смотано! Само седи и гледа, пък се прави в същото време…! Явно не е много наред, защото се прави на важен! Раздава заповеди, а пък нищо не знае! 

А.А.: А вие налага ли се да се вслушвате в заповедите му?

Елена: Неее! Мене ме слушат! Аз съм с авторитет! Ще кажеш, че ми ври кръвта, нямам търпение да отивам! Даже по-бързо искам да тръгваме!

Тръгваме! Имам такова копие – от тези старите! Дълго. И черен кон с червени такива… И пръхти много коня!

Пък аз съм само с… нямам каска, шлем! И имам по-дълга руса коса ей-такава, като на паничка съм подстриган. Обаче, съм много хубав! 🙂 Със сини очи! С по-дълга коса! И съм висок! И бързаме! Вятър има. Усещам вятъра…! Коня пръхти! Явно мъгла има! Аз съм напред. Всички ме следват. Брат си вече не го виждам! Аз съм напред, там. Има мъгла…, и тресавище… Като блато!

А.А.: Успявате ли да преминете? 

Елена: Ами, ще кажеш, че започват да се губят! Аз съм напред, пък те ме губят! А пък тука трябва да си насочим силите! Да не се изгубим! Има някаква мъгла! И ме губят – войската – а пък аз съм напред!

А.А.: Как се случва това? Защо се случва?

Елена: Ами, аз бързам! Нямам търпение да ги победя!

А.А.: И не могат да те догонят или успяват?

Елена: Идват! Идват и те! Обаче, усещам страх – ще кажеш, ни нападат в туй блато другите! А пък ние не сме се разпределили правилно! Не сме в строй! Всеки е на някъде! А пък аз ги усещам! Усещам, че ще ни нападнат всеки момент!

А.А.: Като в засада ли? 

Елена: Да, в туй тресавище! Аз…, опитвам се – връщам коня, търся ги назад къде са! Уж има още някой – знам, че има – пък усещам страх, че ще ме застрелят! С някакви лъкове има…! Препускам успоредно на тресавището, обаче, войската я няма сега! Явно съм я изгубил! В мъглата. Само чувам конете! Обаче, не ги виждам! Обаче, хем ме е страх, че… Не, не ме е страх толкоз, а усещам адреналин – храброст усещам! Хем инстинкт, че ще ме убият! Хем пък храброст, че трябва да отида – трябва да мина! Някакви стрели почват да хвърчат! Всички по мене. Ама, не ме улучват стрелите!

А.А.: А ти все още ли си без шлем?  

Елена: Нямам! Вятъра само усещам! Аз карам така по право – не напред, ами успоредно!

Айде пак зелена поляна! – Такава, като до къщата, виждам. Сам съм. На коня. Вече няма мъгла. Няма и други! Пак си отивам. Явно не са ме убили! Ама, няма я войската!

А.А.: Какво се е случило?

Елена: Не знам! Сега съм сам, на кон. С дрехите рицарските. Чувствам се много спокоен когато яздя и ме духа вятъра!

А.А.: Връщаш ли се у дома?

Елена: Ще кажеш, видях къщата, а пък не е – някакво море пак! Виждам… Туй е Ирландия. Северно море. Студено е, мъгливо. Ама, не е гъста мъгла! И море! Накрая е пропаст надолу.

А.А.: Какво правиш там?

Елена: Спокоен съм, яздя! Искам да стигна до морето. Искам да видя морето! Ето я пак тая жена – моята! Няма я къщата. Само тя (жената) е там! Духа я вятъра. С плюшена рокля е. Чака ме! Там, на брега. Има скали, обаче, надолу!   

А.А.: А защо се чакате там?

Елена: Не знам! Аз сега отивам при нея, виждам я. Някой е убил децата! В къщата някой е убил – от война – някой е убил децата!

А.А.: Ти как разбра това?   

Елена: Не знам! Още не съм стигнал до нея! Видях го, че някой… Тя затова е там! Избягала е. И отивам при нея. Явно някой е нападнал къщата – тая старата – не двореца!

А.А.: Там, където живеете? 

Елена: Да! Не ги виждам убити децата, ами знам само, че някой ги е нападнал! Докато спят. Само тя е там и ме чака! Тъжна е! Плаче!  

А.А.: Тя как се е спасила?

Елена: Нещо са я дърпали! Виждам ги как… Тя ми разказва, че са искали да я изнасилят! И са запалили къщата! Докато мен ме е нямало! Аз съм…, на войната съм бил. И тя плаче. Те са я дърпали… И е с такава мръсна…, със скъсани изцапани дрехи… Вали дъжд… И някой държи факла! Сигурно тя ми разказва, аз не съм там! А сега е с хубава рокля облечена!

Тоя мъж, не го знам къде е, възрастния!

Пак го виждам – пак мустака, с голата глава!

А.А.: Къде го виждаш? 

Елена: Ами, пак там си седи в този ъгъл, с потури е!

А.А.: А той на кого е …? (прекъсва ме)

Елена: Сигурно е моя! Само стои и ме гледа! Така – благо ме гледа, не сърдито! Дали се е опитал да й помогне, докато…?! Не мога да разбера! Той е трябвало да пази къщата, докато мен ме няма! – Този, възрастния! – Нея и децата!

А.А.: И какво се е случило?

Елена: С копия са го убили! Там в ъгъла, докато седи! А пък тя е отвън! Явно… Децата не са умрели!

(тук Елена наблюдава от позицията на жената):

Елена: Явно съм успяла да спася децата, пък мене… Не знам къде са! Или са ги отвлекли децата ли?! – Децата не са умрели! Само той – с копие… Децата май са ги взели, с нощниците както бяха! А мен са ме оставили там! Може би, са ги взели пленници! – Нещо такова! Ама, не са умрели децата! Обаче, ги няма!

А.А.: А ти как се чувстваш от това? 

(отново разказва от позицията на воина):

Елена: Ядосан съм! И тъжен, че не съм успял да ги защитя! Че ме е нямало! Обаче, тя много ме обича и аз все едно нея обичам повече, отколкото децата! Може би, защото… голяма любов с нея си имаме! Аз съм все на война и децата малко ги виждам! Все ходя някъде!

Пак сме в двореца! Туй е минало вече! Пак сме там, с приятели. Вече явно няма войни.    

А.А.: А с децата какво се е случило?

Елена: Няма ги децата! Тя иска деца! Явно иска пак деца да имаме! Тя е с кафяви очи и на кок! Децата не са умрели, няма ги – явно са ги отвлекли или взели са ги, не знам! Обаче, тя иска! Няма деца в тая къща! Пуста ú е къщата. Тя затова се разхожда. В някакъв дворец живеем, обаче ú е пусто. Иска деца! И мене ми е болно, защото тя е сама! Чувства се нещастна!

А.А.: А ти как се чувстваш?

Елена: Ами, аз съм тъжен, като я гледам, че е нещастна! А пък аз имам страх да не си загубя пак децата и затова не искам други деца! Да не се случи нещо с тях, защото явно трудно съм преживял предните. Тя иска още, за да…, за да имала смисъл, иска още деца! – Да!

А.А.: Пренеси се в края на същия този живот и ми кажи къде си!

Елена: В легло. В легло, с такива неща отгоре – пердета! Ама съм много възрастен – 70-80-90! Много е!

А.А.: Кой е около теб? Има ли някой?

Елена: Жената, я видях с прошарена коса! Тя е по-млада от мен! Не е такава баба, като мене – дядо! Ама явно има… и лекар ли има?! Ама има и деца! Не деца – младежи има, младежи! Аз лежа в това легло болен. Знам, че ще умра!

А.А.: От какво?

Елена: От някаква смърт, естествена! Стар съм. Не съм нещо…!

А.А.: Поглеждайки назад към живота си, има ли нещо, за което съжаляваш?

Елена: В леглото докато съм, ще кажеш, че с някой трябва да се простя! Явно нещо съм направил!

А.А.: Кой е този някой?

Елена: Жена ми… – не е с нея! Държим се за ръце и се гледаме пак така влюбено, като млади! Нещо… Явно брат ми е умрял в тази война, дето ходихме там с доспехите! И ми тежи! – Да! Явно е умрял в същата война! И това ми тежи – че съм го повел да го убият! Не го виждам – усещам го! – Някой ми казва!

А.А.: Добре! Т.е., чувстваш се отговорен за неговата смърт, така ли?

Елена: Да! Дядото с мустаците, баща ми – ме е винял, като се връщам от кораба ме е гледал, затуй, че съм го повел на война! И че е умрял! – Явно ме вини и той! – В погледа му! Пък не ме гледа с лошо! Хем ме гледа с обич, хем ме гледа с някаква… – че, не съм го предпазил! Отговорност съм имал! Трябвало съм да го предпазя! Ама, той го няма вече! Той е умрял! Пък после аз него го виня, че той не е предпазил децата ми!

(в пространството между животите):

Елена: Тая отговорност не е била моя! То така е станало! Не е моя вината, че е станало така! А всички ме обвиняват! Чувствам се виновен, пък просто така е станало! Като нещастен случай! Някаква тежест от туй, че е умрял и се чувствам виновен!

Аз съм… Усещам, че съм толкова добър! И съм храбър! И това, обаче, тези – постоянните неизказани…! Единствено само жена ми ме обича и ме подкрепя, но неизказано! Без да ми казва! Само с поглед! Явно ми тежи…! Не съм виновен, но постоянното – като сравнение ли, как да го кажа?! Като вменяване на вина!

Явно съм пиел тогава! После, след двореца! Изпитвал съм вина за смъртта на брат си! Че, не съм успял да го защитя! Явно съм пиел! За да забравя!

Тогава най-добре съм се чувствал когато яздя!

А.А.: Кое е можело да ти помогне да не затъваш още повече във вината?

Елена: Очите на жената – как ме гледат топло! Трябва да говоря! Само, и тя, само с поглед! Аз не говоря! Не съм обяснил! На никой не съм казал какво е станало там в мъглата!

А.А.: И затова не знаят, така ли? И затова те обвиняват, защото не знаят каква е истината?

Елена: Да, не знаят! И ме обвиняват, че съм ги изгубил! Че, не съм направил каквото трябва! Явно много хора са умрели!

(освобождаване на усещането за травма от клетъчната памет)

Елена: Децата само с тези нощници там ги виждам как играят! Нищо друго не виждам! Не се карат, играят си, обичат се!

(връща се към друг момент във времето):

Децата – виждам ги в такава каруца с… – както затворниците дето ги возят, мръсни! С тези нощници, мръсни… – да реват! Тя е прегърнала братчето си!

А.А.: Какво е чувството, което в момента изпитваш, докато ги наблюдаваш?

Елена: На безпомощност! Аз затова съм пиел! Искал съм да забравя това нещо – децата ми, че са взети!

А.А.: А ти знаел ли си какво се е случило с тях? 

Елена: Нее, аз съм бил там – на войната!

А.А.: А впоследствие разбрал ли си как е протекъл животът им? Имал ли си информация за това: къде са или какво се е случило…? (прекъсва ме)

Елена: Те са се върнали после! – Ама големи!

В някаква кал ги виждам! На дъжд и на кал. Като малки. От хубавата топлата къща до огнището, отиват в някаква кал!… И там, туй е явно като… Като затвор ли е?! Видели са някакви ужасии такива, убити хора…! Ама на тях никой нищо не им… Пуснати са, вървят! Обаче, много са далеч от вкъщи – не знаят къде са! В калта! Момченцето е вече по-голямо. То е 4-5 годишно, а момиченцето е… Тя е по-голяма от него! Ама, не е бебе момченцето, по-голямо е! И с нощниците са облечени! Там, на калта са пуснати, обаче, дали са избягали от каруцата?! Но, вече не са в затвор! Обаче, има там някакви убити хора. И те ги виждат, и много са уплашени! И се крият зад някакви маси със зеле!

А.А.: И какво става всъщност?

Елена: Някой ги взима да ги гледа вкъщи после!

А.А.: Как изглежда този някой, който ги приютява?

Елена: Не знам! Не виждам кой ги е взел! Знам, просто знам само, че идва там, както са скрити зад тази маса като плачат! Явно са избягали от каруцата! Явно са искали да ги отвлекат и са ги затворили. А те са избягали! Там, скрити, някаква жена възрастна вижда, че плачат и ги взима! Тя ги гледа! Тя е възрастна жена. Няма деца, самичка е! Възрастна е! Като добрата фея на Пепеляшка! 🙂 Някаква такава!

А.А.: Очите й можеш ли да ги видиш?

Елена: Като на маминка очите – сини, топли! Ама е по-едра! С прошарена коса е, но с такива сини топли очи! Тя ги гледа. И те после идват. Вече като съм на леглото да умирам, те са там. Явно са се върнали!

А.А.: Как се чувстваш в тяхно присъствие?

Елена: Плача от щастие!

Обаче, те добре – само ей-това им е било страшното – като са ги отвлекли! Не са убити! Там са ги отвлекли. Тая жена ги е намерила. Тя се е грижила много добре за тях! Вече са по-големи, бягат! Момиченцето е с дълга рокля. Бягат, играят с момченцето! Добре са! В смисъл, щастливи са! Може би съм знаел, затова жената тази ме е гледала така – тя е знаела, че са живи! Било ú е мъчно, затова е тъгата! Искала е тях! Хем е знаела, че са живи! Дали не ме обвинява, че не мога да ги намеря, не знам?! Искала е да ги намеря ли?! Ама тя е знаела, че не са умрели! Че са живи! Просто е искала да са при нея! Тя не говори! Само ме гледа! Тя не говори! Само с поглед ми говори!

Гледа ме топло и благо! Аз се чувствам виновен за това, че тя така страда! Че, не съм могъл да намеря децата! А децата са вече 10-12 годишни и си играят! Явно аз тогава ги намирам, защото ги виждам как играят пред някаква къща!

А.А.: Как ги познаваш? 

Елена: Знам, че са те! – Не знам от къде! Ама, това е след много години! – Седем – осем години! Аз пак със същата каруца – черната, с черните коне – отивам и ги виждам да играят! И ги виждам, че са те! Познавам ги! А тая жена е много възрастна вече, дето ги е гледала! Тя е много възрастна! Ще умира ли, умряла ли е?! – Не може да ги гледа повече! – Аз си ги взимам! – Да! Значи, аз съм ги намерил! Обаче, явно тая мъка, дето е била толкова време в сърцето на жена ми, ми е тежала, защото много съм я обичал! Да! Ето, дето ги видях в началото да бродират, това е било жена ми и детето – тя е на 14-15 години (дъщеря му) – да бродират! Вече е там, да! Върнала се е! И сега всички са… Усещам – като ги гледам да бродират и да говорим там млади хора – такова на топло чувство, на сплотеност!

(тук пропускаме информация от по-лично естество)

Елена: Пак тази богатата къща и другата по-бедната. От стария живот, Саксонския! По-добре се чувствам там, където бродират! По-широко! Хора повече! Приятели повече! Другата само една схлупена стая. По-добре ми е, по-спокойно ми е в другата – по-голямата! Обичам да има повече хора, празненства, глъч! Шум от повече хора да има. Ето го пазара! И от това, дето слязох от кораба, имаше много хора! Затова съм бил толкова щастлив, защото слизам при много хора!

(наблюдава себе си в това тяло от духовното пространство):

Много щастлив гледа в тая стая дето са много хора! Седи отстрани и гледа усмихнат и със задоволство! Все едно това е искал цял живот! Къщата пълна с хора! Голяма къща пълна с хора! Много!

Той явно е пиел като ги няма децата! От безпомощност! И когато ги намира… И там вече идват всичките! И като има много хора и вече му е стоплена душата! Това липсва! Това му е липсвало и това е правил! Затова е и пиел! Хората! Освен децата, и хората!

Пак възрастния с потурите ми излиза. Какво иска, не знам?! Ще кажеш, иска още нещо! Какво иска?!

А.А.: А в същата позиция, в която го наблюдава и преди ли е?

Елена: Да! Само там стои и гледа. Той ми е прадядо! Ще кажеш, чупи орехи!

А.А.: А за кого ги чупи тези орехи?

Елена: Ами, на децата! Там си е седнал и ги чупи на тази малката масичка, едно-времешната! С ръце така ги чупи! 

Не, няма нищо! Нищо не иска! Вече е по различен начин! Явно аз съм искал да му кажа, че вече не го обвинявам, че ги няма децата! Ето, той сега се грижи за децата! Преди туй нищо не правеше, а сега вече се грижи за тях! Дето съм го обвинявал, че не се грижи, че не се е погрижил! Явно, това е!

А.А.: Тоест, вменена му е вина, без да има вина? 

Елена: Явно! Както мен ме обвиниха, че имам вина! Трябва да махнеш вината завинаги! Да си простиш трябва! На всички! Аз го знам, трябва да го направя!

………………………………………………………………………………………………………….

(край на регресията)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.