След като наблюдава свои предишни превъплъщения и се среща с починалата си майка, в тази кратка част от регресията си, Жана проявява смелост и се изправя срещу най-големия си страх – страхът от неизвестното.
/в духовното пространство/
А.А.: Като усещане какво идва?
Жана: Усещане за някакъв хаос, за някаква неразбория. Сякаш, съм се върнала от някъде и всичко е объркано…, разрушкано и грешно…, и нищо не е наред вече!
А.А.: Как се чувстваш от това?
Жана: Ами, страхувам се… че, нищо вече няма да е същото, каквото е било!
А.А.: А то как е било?
Жана: Ами, подредено! Подредено и спокойно.
А.А.: Т.е., когато е разбъркано, е неспокойно ли? Или по друг начин го усещаш?
Жана: Да!
А.А.: От кое ти е неспокойно?
Жана: Неизвестно е! Неизвестно е сякаш какво ще стане и от тук насетне всичко сякаш ще бъде объркано!
А.А.: Добре! А това неизвестното как изглежда?
Жана: Ами, тъмно… и страшно!
А.А.: Кое е страшно в него?
Жана: Като някакво зло! Като някакво… – То няма форма, обаче е… там! Някак… голямо е!
А.А.: И какво се случва ако се приближи човек към него? Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?
Жана: Да го обгърне!
А.А.: И като го обгърне какво се случва?
Жана: Изчезва човека.
А.А.: И какво се появява на негово място?
Жана: Ами, нищо не остава! Изчезва! То го завлича някъде сякаш!
А.А.: Нека да видим къде го завлича!
Жана: В някаква бездна, където няма нищо сякаш там. Тъмно е!
А.А.: И как се чувства там човек?
Жана: Изгубен!… Сам! Самотен! Изгубен и без надежда!
А.А.: А другите хора, които са завлечени, на същото място ли отиват – в същата тази бездна?
Жана: Не! Там си сам! Сам си…, няма други! Те, може би, са в друга бездна!
А.А.: А как да излезеш от там?
Жана: Ами, май няма изход!
А.А.: Някой може ли да ти помогне да излезеш от там?
Жана: Сякаш някаква светлина!
А.А.: Добре! Последвай светлината! Кажи ми от къде идва тя и последвай светлината!
Жана: Долита сякаш от горе. Можеш с нея… да полетиш и да излезеш! Като на криле!
А.А.: Добре! Чудесно! И сега усети как политаш на тези криле! Летиш в бездната! Кажи ми: какво е усещането?
Жана: Издигам се нагоре и виждам сякаш някакви страшни картини. Като през някакви пръстени все едно преминавам. И има други хора ли, същества ли?! – Страдащи сякаш! Които… плачат или се гърчат. Аз ги виждам съвсем за секунди…
А.А.: Т.е., ти бързо преминаваш през тези пластове, така ли?
Жана: Дааа! Сякаш е… – като цилиндрично е! И аз се издигам нагоре и виждам!
А.А.: А ти в средата ли си или по периферията някъде на този цилиндър?
Жана: Покрай стените сякаш. Като спираловидна траектория такава… се издигам нагоре. Отвътре. Аз съм вътре в тази… То е нещо като дупка…, като бездна…, като…
Аз съм в средата и се издигам, и ги виждам тях! – Тези…, все едно не живота, ами и те са сякаш запратени там! – И те, както и аз съм била!
А.А.: Какво ги е запратило там?
Жана: Ами, може би това същото ги е завлякло. – Страшното! То е като чудовище някакво! Тъмна сила такава. Абе, прилича ми на ад това, както са ни го описвали. И ми приличат на… – души ли са?!
А.А.: Имат ли плътност?
Жана: Да, да! Има и странни същества! Не са само хора. Има с различни опашки…, крайници…
А.А.: Т.е., във всякакви варианти, непознати форми, така ли?
Жана: Странни. Да.
А.А.: А ти виждала ли си такива форми – във филм или в сън? Виждала ли си някъде нещо подобно в настоящия си живот?
Жана: Не, не. Не.
А.А.: А те как изглеждат тези форми? Плашат ли те или са ти странни, или някакво друго чувство изпитваш към тях наблюдавайки ги?
Жана: Съжалявам ги!
А.А.: Защо?
Жана: Защото страдат, а пък аз се издигам! Пък те остават там! (тук емоцията става още по-дълбока и преминава в хлипове)
А.А.: А те кога ще се издигнат?
Жана: Ами, трябва да видят светлината! (вече по-спокойна)
А.А.: От тях ли зависи?
Жана: Да.
А.А.: Как да я видят?
Жана: Ами, както аз я видях! – Като едни криле такива… светещи! И да се издигнат и те! Сами трябва да разберат как!
А.А.: Т.е., всеки там има тази възможност?
Жана: Ами, да!
А.А.: Чудесно! Тогава – страшна ли е бездната?
Жана: Да!
А.А.: Кое е страшно в бездната?
Жана: Тъмно е и има болка, и страдание… Като пластове наситено с емоции, някакви страхове… Обаче, нагоре… започва да просветлява и някак се разрежда въздуха. Или и аз се издигам нагоре! И става светло и спирам да виждам тези същества!
А.А.: А как се чувстваш там нагоре?
Жана: Доволна! Благодарна, че съм излязла!
А.А.: А знанието за другите, които са там долу? Усещането за тях няма ли го вече, спря ли?
Жана: Не! Аз ги знам, че са там и искам да им помогна! Обаче…, няма как! Те трябва сами да излязат!
А.А.: А тази светлина, тези криле – те какво са?
Жана: Те са като феерични такива… – като въздух! Като въздух – може би, малко по-сгъстени частици! Като малки ситни… – Като прашец!
А.А.: Какво символизират?
Жана: Светлина! Бог, може би! Някакъв мир!
А.А.: Добре! Чудесно! А на теб кое ти помогна да ги видиш?
Жана: Ами…, търсех! Оглеждах се! Ами търсех надежда, начин – да изляза! Първо ми се струваше, че няма изход и че няма надежда като си там! Обаче, после се огледах нагоре и… ги видях! Те си кръжаха просто! Като едно сияние такова във тъмното!
А.А.: Добре. Чудесно! Как Жана да преодолее страха си от новите неща? – какво е необходимо?
Жана: Да вярвам, може би!
А.А.: В какво?
Жана: Че има изход за всяко нещо! Че има знание, което ще помогне, ще научи как да постъпва човек!
/следва информация от по-личен характер/
…………………………………………………………………………
Край на регресията